Владислав Реймонт - Селяни

— На тебе само шеги и закачки ти са в главата.

Насядаха около пейката, на която бяха сложени паниците, и почнаха да вечерят мълчаливо. Йенджих следеше да досипва, когато трябваше. Само Ямброжи час по час казваше някоя весела шега и сам най-много се смееше, защото момчетата, макар и да им се искаше да се посмеят, се боеха от строгия поглед на майка си.

— Свещеника дома ли си е? — заговори тя най-после.

— Ами къде ще е в тия калища? Като евреин седи над книгите.

— Умен е той, умен…

— И добър е, по-добър не може и да се намери… — добави Ягна.

— То се знае… така си е… никому нищо лошо не прави, па кой каквото му даде, взема го…

— Не дрънкай неврели-некипели.

Станаха от вечерята. Ягна и старата седнаха да предат пред огнището, а синовете, както обикновено, се заеха да раздигат, да измият съдините, и да подредят. Винаги бе тъй у Доминиковица: тя държеше строго синовете си и ги редеше като момичета, само Ягуша да не си цапа ръчичките.

Ямброжи запали лулата си, пухаше дима в комина, па току притъкмяваше главните, притуряше съчки и от време на време поглеждаше към жените и нещо кроеше в ума си.

— Дохождаха ли ви сватовници?

— Един ли е, двама ли са?

— Не е за чудене, Ягна е като изписана. Свещеника каза, че и в града по-хубава не може да се срещне.

Ягна се изчерви от удоволствие.

— Така казал той! Бог да го поживи. Отдавна съм се заканила да занеса в черквата за служба, отдавна, но утре веднага ще отнеса.

— И друг би изпратил годежари, но малко го е страх… — поде Ямброжи тихичко.

— Ергенин ли е?… — попита старата, като навиваше нишката на вретеното, което врънкаше по пода.

— Първенец на цяло село, от род… но вдовец.

— Чужди деца не ща да люлям…

— Изчувани са, не бой се, Ягушо, изчувани са…

— Не й трябва ней стар… млада е още… ще почака млад, като й се случи някой…

— Ще намери такъв, малко ли са младите? Момчета хубави наглед като колци на плет, цигари пушат, по кръчмите танцуват, водка пият и току гледат момите коя колко морги има или нещо готовичко, та да има какво да ядат и пият… Все стопани, синковците, спят до пладне, а по пладне с колички тор изнасят по нивята и с мотички орат…

— Не ще дам аз Ягна на такъв само да тегли.

— Не току-така говорят, че си най-умна в селото…

— Но и за стар… никаква радост за такова младо момиче.

— Колкото за радост, няма ли млади?

— Дърт си като дядо Адам, а в главата ти още шарено… — каза тя строго.

— Е… приказва си човек само колко езика си да почеше.

И дълго мълчаха.

— Стария може и да почита човека, пък и не е лаком за чужда пара — поде отново Ямброжи.

— Не, не, грехота е това.

— Може и да припише нещо — каза той сериозно, като изтърси в огнището лулата си.

— Ягна си има доста свое — отговори тя след малко, вече колебливо и несигурно.

— Повече би дал, отколкото ще вземе, повече…

— Рече го па и ти!

— Ами нито съм го измислил това, нито от вятъра ми е навеяно, не съм от себе си дошъл…

Пак млъкнаха. Старата гледаше разрошилата се вече къделя, после наплюнчи пръста си и заизтегля с лявата си ръка ленените влакна, а с дясната въртеше вретеното, което като бръмбар бръмчеше и тропаше по пода.

— Е, как? Да изпрати ли?

— Кой?

— Не знаеш ли кой? Ами оня! — И той показа през прозореца към светлините, които едва блещукаха отвъд вира у Боринови.

— Децата му са на възраст, няма да се съгласят, па имат и право на свой дял…

— Но неговото що си е, то може да се припише… ами как?… А е един добър човек, и стопанин не какъв да е, и набожен, и як още. Сам видях как чувал жито мяташе на гърба си. Там на Ягна нищо няма да й липсва, от пиле мляко само няма да има… па ваш Йенджих догодина ще иде войник… а Борина се познава с чиновниците, знае при кого да отиде, може и да помогне…

— Какво ще речеш, Ягушо?…

— Мене ми е все едно, като кажеш, ще ида… Ти знаеш, не аз… — каза тихо Ягна, па подпря глава на къделята, загледа се разсеяно в огъня и слушаше веселото пращене на съчките. Този или онзи — все едно й беше; тя потръпна само при мисълта за Антек.

— Е, как? — попита Ямброжи, като ставаше от трапезата.

— Нека изпрати… годежа още не е сватба я… — отговори бавно Доминиковица.

Ямброжи се сбогува и отиде право при Борина.

Ягна продължаваше да седи неподвижна и замълчана.

— Ягушо… дъще… що ти е?

— А нищо… все ми е едно… Като речеш, ще го взема… ако не речеш, ще си остана тук… зле ли ми е при тебе?…

Старата предеше и говореше тихо: