Владислав Реймонт - Селяни

— Да пийнем нещо, ще почерпиш ли?

— Ще почерпя, защо да не почерпя, най-добрия ми зет щом иска, ако ще би и цяло кило — рече на подбив Борина, като влезе в кръчмата на ъгъла. И Ямброжи бе там, но не пиеше, а седеше някак омърлушен и тъжен.

— Болят ме кокалите, като че ли ще вали — рече Ямброжи.

Пийнаха по чаша и по две, но мълчешката, защото и двамата бяха доста ядосани един на друг.

— Пиете като на погребение! — обади се Ямброжи, сърдит, че не го поканиха, тъй като от сутринта нищо не бе глътнал.

— Как да приказваме, тъста ми толкова много е продал днес, та трябва да мисли кому да даде парите с лихва…

— Мачей! Тебе думам, Мачей, че господ…

— За когото съм Мачей, Мачей съм, а ти ме остави на мира! Я го гледай ти него! Приятелство между свиня и свинар — разсърди се здравата Борина.

А ковачът гаврътна две големи чашки и рече тихо:

— Кажи, дядо, ще дадеш ли, или не!

— Казал съм; няма да го занеса в гроба със себе си, а по-рано нито морга не давам. Няма да се оставя вие да ме водите за носа… още са ми мили една-две години на света.

— Тогава вместо земя — пари…

— Казах, нали чу?

— За трета жена се оглежда, та ще ти гледа той деца — прошепна Ямброжи.

— Па не е лъжа.

— Воля ми е, ще се оженя. Ще ми забраниш ли? — каза той троснато на ковача.

— За забрана не мога да ти забраня, ама…

— Река ли, още утре изпращам годежари.

— Изпрати, няма да ти преча! Дай ми барем телето, дето остана от Червенуша, па и аз ще ти помогна. Имаш си ти ум, разбираш какво ти е най-добре. Неведнъж и не дваж съм думал на жената, че на тебе ти трябва жена, за да не се разсипва имота…

— Думал ли си това, Михале?…

— Да не стана оттук, ако… Думал съм. Всекиго в село съм съветвал кому какво е потребно, та не знам ли на тебе що е нужно!

— Лъжеш, шмекер такъв, та чак прах се вдига, ама ела утре заран, ще ти дам телето; нали ме молиш, ще ти го дам; а то ако искаш да се съдиш с мене, ще ми вземеш ланските цървули, дори нещо по-долно…

Пийнаха още, вече заръча ковачът, па покани и Ямброжи, който на драго сърце седна при тях и захвана да разказва весели историйки и все пиперлии, та час по час избухваха в смях.

Не се веселиха дълго, защото всеки бързаше да си отиде при своите, па и различни работи имаха; разделиха се с миром, но един другиму не си вярваха колкото на върха на нокътя, защото си познаваха и зъбите, и се пронизваха с погледи като през стъкло.

Само Ямброжи остана да чака приятели и познати да му поръчат някое шишенце, защото и мухата е доста на кучето, когато няма кой да му хвърли кокал с месо. А обичаше хубавичко да си пийне, но сам да си заръча не беше тъй лесно, па и няма нищо за чудене — той беше само клисар.

И панаирът беше вече към края си.

По пладне блесна слънце, но само като че някой с огледало го прекара по света, и веднага се скри зад облаците. Надвечер притъмня, повлякоха се облаци ниско до покривите на къщите и дребен дъжд заръмя като през сито. Изпоразотидоха се набърже — всеки бързаше да стигне у дома си, преди да мръкне, и да избегне по-силния дъжд.

И търговците бързо-бързо разтуряха сергиите си и товареха стоката на коли, защото дъждът се засилваше и ставаше по-студен.

Тежка и влажна мрачина бързо падаше.

Градчето опустяваше и утихваше.

Само просяци божуваха тук-там изпод стените и из кръчмите се разнасяха викове и препирни на пияни.

Боринови си тръгнаха чак на мръкване; всичко докарано изпродадоха, понакупиха това-онова, направиха добър панаир, дето се вика. Антек шибаше конете и тъй караше, че калта пръскаше изпод тях, па и малко хладно стана, и пийнали бяха здравата. Старият, такъв скъперник, комуто грош се свидеше да даде, днес ги гощава и с ядене, и с пиене, и с добра дума за чудо.

Мръкна се хубаво, когато дойдоха до гората.

Тъмно беше като в рог; дъждът ставаше все по-силен, а тук-там се чуваше тракане на коли и прегракнали песни на пияни или бавно шляпане на пешаци из калния път.

А посред обградения с тополи път, който шумеше глухо и сякаш охкаше от студ, се движеше Ямброжи, съвсем пиян, занасяше се от единия край на другия, понякога я в дърво се блъскаше, я в калта паднеше, но бързо пак ставаше и неспирно си пееше с цяло гърло, както си му бе обичай.

Така плющеше и така бе тъмно, че опашките на конете не можеше да разпознае човек, а светлините на селото се виждаха като мигане на вълчи очи.

Добри дъждове захванаха.

Още от панаира полека-лека целият свят потъна в сивата мътна стъкловина на дъждовете. Само очертанията на горите и на селата се мержелееха бледни, като че от мокра прежда изтъкани.