Владислав Реймонт - Селяни

Започнаха често да изпразват чашите, на смяна — едно след друго арак и сладка водка, разприказваха се всички едновременно, дори Доминиковица си пийна хубавичко и заразправя разни ми ти едни, та кметът се учудваше, че е толкова умна жена.

И синовете й се понапиха, защото и кметът, и Ямброжи често ги подканяха и пиеха наздравици с тях.

— Пийте, момчета, Ягнин годеж е това, пийте…

— Виждаме, виждаме — отговаряха заедно те и искаха да целуват ръка на Ямброжи.

Най-после Доминиковица отведе Борина към прозореца й без заобикалки му рече:

— Ягуша е твоя, Мачей, твоя е.

— Бог да ти заплати за дъщерята, майко. — Сграбчи я за шията и я зацелува.

— Обещал си да припишеш, а?

— Да припиша… защо пък припис? Което е мое, то е и нейно.

— Море да може тя да си е по-свободна пред наследниците, да не й натякват!

— Те да не се месят в моето! Всичко мое е и Ягушино, всичко.

— Златни ти уста, ама помисли само, старичък си малко, па и всички сме смъртни, защото:

— Още съм як, още двайсет години ще издържа, не бой се!

— Небоя го изяли вълците.

— Тъй съм радостен, че казвай какво искаш! Ако искаш, ще й припиша ония три морги при Лукашовите.

— На гладно куче и мухата е сладка, ама ние не сме гладни. Ягуша има наследство от баща си пет морги ниви и морга гора и ти ще припишеш шест. Шестте морги на пътя, дето лятос бяха картофите ти.

— Най-добрата ми нива!

— Ами Ягуша не е ли най-добрата и най-хубавата мома в селото!

— Така си е, затова и пратих сватове, но какво думаш ти, шест морги, цяло стопанство. Какво ще кажат децата! — Той започна да се чеше по главата, защото мъка сграбчи сърцето му; ами как, такава земя, най-хубавата, да я даде!

— Умен си ти, драги мой, но сам помисли, че това приписване е само едно осигуряване на момичето. Нали докато си жив, никой няма да ти отнеме този имот — а пък що е Ягушино, що й се пада от баща й, още напролет ще повикам мерач, ще си го вземете и можете да си го сеете… Помисли си, че няма нищо лошо да те сполети, и припиши шест морги.

— Разбира се, за Ягуша ще припиша…

— Кога?

— Па ако щеш, и утре! Не, в събота ще наредим известяване 14 14 Официално съобщаване за годеж от свещеника в черква при литургия. — Б.пр. и веднага ще отидем в града. Каквото и да е, веднъж ще се мре!

— Ягушо, я ела, дъще, я ела! — завика Доминиковица девойката, на която кметът разправяше нещо и тъй я притискаше към тезгяха, че тя високо се смееше.

— Ягушо, Мачей ти приписва шестте морги при пътя — каза й тя.

— Да живееш — прошепна Ягна, като протегна ръка към него.

— Да пийнем от тая сладката за здравето на Ягна…

Пийнаха. Мачей я улови през кръста и я поведе към другите, но тя се изтръгна из ръцете му и отиде към братята си, с които се разправяше и си попийнуваше Ямброжи.

Глъчката ставаше все по-голяма. Надойдоха и други хора: този-онзи влизаше да види какво става, а други да откачат даром по някоя чаша по този случай; дори и слепият старец с кучето, и той се намери тук и седеше на видно място, вслушваше се и от време на време четеше на глас молитви, та го чуха; тогава Доминиковица му даде водка, нещо да хапне и няколко гроша в шепата.

Хубавичко си бяха пийнали и всички заедно приказваха, па се стискаха, прегръщаха се, държеха се като приятели и братя, както бива при повече пиене.

Само евреинът се промъкваше тихо между тях и слагаше все нови половници и бутилки с бира и записваше с тебешир върху вратата кой колко поръчва.

А Борина бе като замаян от радост, пиеше, черпеше, канеше, приказваше, както рядко са го виждали, и постоянно се притискаше към Ягуша: забавляваше я той, галеше я по лицето, защото не бе редно тъй пред всички да я прегърне през шията и да я целува, ако и да не можеше вече да се въздържа, само я хващаше през снагата и я водеше към по-тъмното.

Доминиковица изведнъж се сепна, че е време вече да си отиват, и извика синовете си да стават.

Но Шимек беше вече пиян и като чу майка си, само оправи пояса си, удари с пестница по масата и извика:

— Господар съм, майка му стара… Който иска, нека си отива… Пие ми се и ще пия… Евреино, водка дай!

— Трай, Шимек, трай, че ще те бие — стенеше плачливо Йенджих, също така здравата пиян, и дърпаше брат си за клашника.

— Хайде у дома, хлапаци, у дома! — изкряска им страшно Доминиковица.

— Господар съм, искам да остана и ще остана водка да пия… стига вече мама е господарувала… ако ли не… ще я напъдя… вещицата…