Владислав Реймонт - Селяни

— Към горите държат, навярно сняг скоро ще падне.

И все повече излизаха пред домовете си хората, защото никога не бяха виждали толкова птици заедно — дълго и с чудна тъга гледаха, докато се изгубиха в горите. Гледаха и тежко въздъхваха. Някой се кръстеше, като да се отбрани от някакво зло. Взеха вече да се стягат за черква и да излизат, защото камбаните все ечаха глухо, а по пътищата, по преходи и пътечки се мяркаха вече в мъглата и идеха хора от съседните села.

Дълбока тъга налегна душите на всички. Някаква чудно болезнена тишина омота сърцата — тишина на жални размисли за ония, които бяха отишли там, под надвисналите брези, под черните наведени кръстове.

— Мили ми Исусе Христе! Божичко! — въздъхваха селяните и повдигаха сивите си като земята лица, впиваха невъзмутими очи в тайната на душата и спокойно вървяха да принесат жертви и молитви за умрелите.

Селото бе като потопено в тежка печална тишина. Понякога само се зачуваха жалостивите умолителни песни на просяците пред черквата.

И у Боринови бе по-тихо от други път, макар че там бе заседнал спотаен ад, който бе готов да избухне за най-малкото нещо.

Ами как, децата вече всичко знаеха.

А вчера, в неделя, бе първото известие в черква за годежа на стария с Ягуша.

В събота ходиха в града, където Борина приписа при нотариуса шест морги на Ягуша… Върна се късно и с изподраскано лице, защото бил малко пийнал, па пожелал в колата да хване Ягуша, но получил само плесница и нокти.

В къщи с никого не говореше, макар че Антек постоянно се изпречваше отпреде му; легна си веднага тъй, както беше, с ботушите и с кожуха… чак на сутринта Южка почна да му бъбре, че изцапал с кал завивката.

— Трай, трай, Южо! Случва се понякога и на такива, дето никога не пият водка… — весело рече той и веднага отиде при Ягна, където остана до късно. Напразно го чакаха и за обед, и за вечеря.

И днес стана късно, слънцето бе вече хубаво изгряло; облече най-хубавия си клашник, накара Витек да му намаже с мас празничните ботуши и да му пъхне нови сламени снопчета в тях. Куба го обръсна и той се опаса, сложи си шапката, като поглеждаше неспокойно през прозореца към пруста, защото там Ханка пощеше момченцето, а не искаше да се срещне с нея. Когато забеляза, че тя влезе за миг в къщи, измъкна се бързо към портата и толкоз го видяха вече тоя ден.

Южка цял ден поплакваше и се блъскаше в къщи като птичка в клетка. Антек пък гореше от все по-силни и люти болки — нито ядеше, нито спеше, нито можеше да се залови за каквото и да е; беше още зашеметен от новината, още не можеше да дойде на себе си и не знаеше какво става с него. Лицето му потъмня, само очите му станаха още по-големи и светеха някак стъклено, сякаш с вкаменели сълзи — стискаше зъби да не се развика и разхока, само ходеше неспирно из стаята, ту пред къщи, ту пред портата или към пътя и пак се връщаше, отпущаше се на пейката в пруста и с часове седеше, загледан пред себе си, потънал цял в болката, която все повече растеше и все по-силна ставаше.

Заглъхна домът, само плачове, охкания и въздишки се разнасяха от него, сякаш някого погребваха. Вратите на обора и кочините бяха цели разтворени и всичкият добитък се тътреше по градината и назърташе през прозорците в къщи, а нямаше кой да го прибере; само старият Лапа полайваше и го подгонваше, но напразно — не успяваше.

На леглото си в конюшнята Куба почистваше някаква пушка, а Витек със страхопочитание наблюдаваше работата и поглеждаше през прозорчето, да не би някой да ги свари.

— Божичко, как гръмна! Помислих си, че дворянина или горския стреля…

— Така ами… отдавна не бях стрелял, па здравата я натъпках, та гръмна като топ…

— Веднага след вечеря ли отиде?

— Да, отидох на дворянското място до гората, че там по есенниците сърни обичат да излизат… Тъмно беше, та дълго чаках… чак призори пристигна един рогач… Така се притаих, та на пет крачки дойде до мене… Не стрелях, че беше страшен като вол… мисля си… няма да успея… Пуснах го и малко нещо след това… излезнаха кошути… Избрах си най-добрата… само вдигнах пушката и като тресна! Здравата бях я натъпкал, та чак рамото ми отече, така ме ритна приклада… ама и тя се събори… само с краката си шаваше… половин шепа сачми набих в хълбока й… па ревеше, пущината… уплаших се да не чуе горския и трябваше да я доколя…

— В гората ли остана? — попита момчето, разпалено от разказа.

— Къде остана, остана, това не е твоя работа и само една дума ако си казал някому, да знаеш, че зле ще патиш…