Владислав Реймонт - Селяни

— Щом не даваш, няма, ама на Южа може, а?

— Ами, цялото село веднага ще се научи. На̀ ти едно десетаче, купи си нещо…

— И така няма да кажа, само че вземи ме някога с тебе, миличкия ми…

— Закуска! — извика пред къщи Южка.

— Само да си мълчиш, ще те взема, ще те взема!

— И ще ми дадеш баре веднъж да пушна, ще ми дадеш ли, а? — молеше момчето.

— Ами барута да не мислиш, глупчо, че без пари го дават…

— Аз имам пари, Куба, имам, още на панаира господаря ми даде две злотувки и си ги чувам да ги дам на свещеника, за да помене нашите в черква, та…

— Добре, добре, ще те науча — пошепна Куба и поглади момчето по главата, защото съвсем го плени с тая си молба.

Малко след закуска и двамата отидоха на черква. Куба сърчено кривуцаше, а Витек вървеше малко надире, защото му беше мъчно, че нямаше ботуши, а ходеше бос.

— Ами може ли бос да се влезе в притвора на черквата? — попита тихо Витек.

— Колко си прост. Като че ли Исус Христос гледа ботушите на хората, а не молитвите.

— Така си е, само че с ботуши е по-прилично… — прошепна по-жално Витек.

— Има време, ще си купиш и ти ботуши.

— Ще си купя, Куба, ще си купя. Да порасна само за слуга и веднага ще отида във Варшава, ще се ценя да гледам коне… а, в града всички с ботуши ходят, нали, Куба?

— Нали, нали… още ли помниш това?

— И още как! Бях на пет години, когато Козеловица ме доведе, и добре помня… ами как… студено беше… отидохме пеша до железницата… помня… там колко много лампи светеха… и досега ми се премрежват очите… помня… па къщи, колко много къщи и все такива големи като черквата…

— Дрънкаш си! — рече пренебрежително Куба.

— Добре помня, Куба… нали и покривите не можех да видя… па колко много файтони… прозорци до самата земя… струваше ми се, че цели стени са от стъкло… и едни камбани бият, край няма…

— Толко много черкви, как да не бият!

— Е па, отде другаде толко дрънкане ще се вземе?

Те млъкнаха, защото вече влязоха в гробищата и се запровираха през гъстата навалица, която се бе натрупала около черквата, а вътре нямаше място.

Просяците бяха образували улица от главния вход на черквата до пътя и всеки по свой начин си дереше гърлото, викаше и молеше за милостиня, а някои и на цигулка посвирваха плачливо, някои песни проточваха жално, други пък свиреха с цафари или с хармоники, та се разнасяше един врясък — чак ушите на човека пронизваше…

В притвора имаше толкова много народ, че при масата, където органистът записваше имената за поменуване, както и при другата, където записваше синът му Яшо, ученикът, можеха да изпотрошат ребрата на човека.

Куба се промъкна напред и подаде на органиста доста дълъг поменик. Той записваше и взимаше на всяка душа по шест гроша или, ако някой нямаше пари — по три яйца.

Витек поизостана, защото много го настъпваха по босите крака, но колкото можеше, се тикаше, макар че мнозина с ропот мърмореха, че се вре под мишниците им и изпреваря по-старите. Парите си той стискаше в шепа и когато го доблъскаха до масата пред органиста, забрави какво щеше да каже… И как да не забрави, все господари и господарки, почти цяло село, и воденичарката с капела като дворянка, и ковачите, и кметът със своята… всички го гледат… вслушват се… припомнят си с глас разни умрели… и по десет… и по двайсет имена казват… за цял род… за бащи, деди и прадеди… А той — какво?… Нима знае коя е майка му? Кой е баща му? Знае ли?… Има ли кого да помене?… Божичко… Той само разтвори широко уста и сините си очи и застана неподвижен като обезумял… Сърцето му се сви от болка, та едва можеше дъха си да поеме… И стана му тъй тежко под лъжичката, та му се стори, че щеше да умре… но не остана там, защото го изблъскаха в къта при светената вода 15 15 В притвора на католишките черкви има съдове със светена вода, в която влизащите си потапят пръстите и тогава се прекръстват. — Б.пр. , и той подпря глава о цинковия съд, за да не падне. Сълзи като маниста капеха от очите му… като тъжни броеници… и напразно искаше да ги задържи… напразно… и тъй се тресеше, всяка негова костичка тъй трепереше, че нито зъбите си можеше да удържи, нито пък прав да стои… Той седна в ъгъла, за да се скрие от хорските погледи, и плака с жални сирашки сълзи…

— Маминко! Майчице! — скимтеше нещо в него и късаше цялата му душа. И нито знаеше, нито можеше да разбере защо всички имат бащи и майки, а само той е сирак, само той едничък…

— Исусе мой, Исусе!… — хлипаше и отмаляваше като задушавана от клопка птица, докато най-сетне Куба го намери и извика: