Владислав Реймонт - Селяни

И така разпалено взе да се оплаква от всичко, че Борина стана и излезе из селото към кмета, понеже се и мръкваше вече.

— Скоро ли ще отивате?

— Ей сега, само да дойде Шимон.

Скоро и той пристигна, та заедно отидоха в кръчмата да пийнат по чашка и да вземат арак за черпене. Ямброжи беше вече там и щом ги видя, дойде при тях; но не пиха дълго, защото Мачей ги подканяше да бързат.

— Тук ще ви почакам; щом приемат, заберете жените и веднага тука — викна подире им.

Те вървяха бързо посред пътя и калта пръскаше под краката им; мрачината ставаше по-гъста и покриваше света със сива тъжна пелена, в която потъваше цялото село. Само тук-там по къщите почнаха да блещукат светлини и кучета лаеха по портите, както бива обикновено пред вечеря.

— Куме — обади се кметът след малко.

— А?

— Струва ми се, че харна сватба ще направи Борина.

— Я направи, я не направи! — отвърна кисело Шимон, какъвто си беше мърморко.

— Ще направи! Аз, кмета, ти казвам, да знаеш. Аз съм насреща. Такава двойка ще направим от тях двамата, че хей!

— Само кобилата ще издържи, защото жребеца, чини ми се, не ще кара дълго!

— Това не е наша работа.

— Ама ще има да ни кълнат децата му…

— Чудо ще бъде! Аз, кмета, нали ти казвам.

И влязоха в къщата на Доминиковица.

В стаята беше светло, пометено, чисто — нали им се надяваха.

Годежарите казаха „Да бъде похвален“, поздравиха се с всички, понеже момчетата бяха вътре, седнаха на примъкнатите до огнището столчета и заприказваха за това-онова.

— Па един студ, като на зима е тръгнало — захвана кметът:

— Няма какво да се чудим, не иде пролет я!

— Превозихте ли вече зелето?

— Ех… остана малко на зелището, ама сега не може да се кара — отговаряше спокойно старата и следеше с поглед Ягна, която мотаеше до прозореца с мотовилка прежда на гранчета и тъй хубава беше днес, че кметът, още млад човек, я поглеждаше с лакоми очи, но най-после започна:

— Такъв валеж, кал и тъмнило, та рекохме с Шимон да се отбием у вас; посрещнахте ни както трябва, гостихте ни с добра дума, та навярно и ще си купим нещо от вас, майко…

— Всякъде може нещо да се купи, стига да подири човек…

— Право каза, майко, само че ние няма да дирим, защото ни се струва, че най-добре е оттука да купим.

— Купувайте тогава — извика тя весело.

— Юницата например бихме искали да купим.

— Хо-хо, скъпа е! С каквото и да е въже не може да се поведе!

— Имаме въже от осветено сребро, и змей да е, пак не ще го скъса!… Е, много ли искаш, майко? — И той почна да вади от джоба си бутилката…

— Много ли?… Не е лесно да се каже! Млада е, деветнайсетата година напролет ще свърши, добра е и работна, та още някоя година може да остане при майка си…

— Ялова ще остане… защото без приплод, ялова…

— Други и при майка си зачеват — пошепна Шимон.

Кметът се разсмя с глас, а старата само светна с поглед и рече бързо:

— Подирете си друга, моята може и да почака.

— Защо да не може, ама няма да намерим по-снажна и с по-добра майка!

— Каза го пък и ти!

— Вярвай мене, кмета, какво ще ти кажа… — И той измъкна чашата, изтри я с полата на клашника си, наля арак и рече важно: — Слушай добре, Доминиковице, какво ще ти кажа: аз съм чиновник човек и моята дума не е като птичка, дето ще писне, изчурулика и толкоз ще я видиш после! И Шимон знаят хората кой е, не е някой нехранимайко, а селски стопанин, баща на челяд, помощник-кмет… Прави сметка само какви хора са ви дошли и за какво, прави сметка!

— Знам, Петре, и внимавам.

— Ти си умна жена и знаеш, че рано-късно Ягуша трябва да излезе из тоя дом, на свое да отиде; още господ Исус Христос е наредил така, че бащите отглеждат децата не за себе си, а за хората.

— Ех, истина, истина, ти, майко,

— Така е на тоя свят, така ще си и остане. Да пийнем поне по капка, а, майко?

— Та знам ли?… Няма да я насилвам… а, Ягушо, ще пийнеш ли?…

— Та знам ли и аз… — изскимтя Ягуша, като извърна зачервеното си лице към прозореца.

— Послушна е! Кроткото агне от две майки суче… — добави важно Шимон.

— Тебе чака тя, майко!

— Пийнете, да ви е здраве, но не сте казали още кой е той — рече тя, защото не е по обичая да знаят отнапред, а да научат от годежарите.

— Кой? Самия Борина! — извика кметът, като гаврътна чашата.

— Стария! Вдовеца! — извика тя божем разочарована.

— Стар! Не хули бога! Стар, ама наскоро за дете го съдиха!