Владислав Реймонт - Селяни

— Как не, цели три морги! — рече презрително Антек.

— Не забравяй, че имаш жена и деца.

— Знам аз това, добре го знам… — процеди през зъби Антек.

И те излязоха пред кръчмата: прозорците й светеха и някакви гласове се чуваха чак на пътя.

— Що е това, пак ли пиене?

— Новобранците, дето ги взеха лятоска, пият си за утешение… В неделя ще ги пръснат по света, та се радват…

— Почти пълна е кръчмата! — прошепна свещеникът, като застана при тополата, откъдето през прозореца се виждаше всичко вътре: беше натъпкано с хора.

— Нали днес трябваше да се съберат и да се уговарят… за оная гора, дето дворянина е продал на евреи да я изсекат…

— Но не цялата е продал, още толкова останало!

— Дорде не се спогоди с нас, ни дръвце не ще дадем да отсече!

— Как тъй? — попита с малко изплашен глас свещеникът.

— Няма да дадем и толкоз! Тате иска да го съдим, ама Клемб и всички, които държат с него, казват, че не щат съд, но няма да позволят и да се сече; и ако стане нужда да идат всички от селото, ще идат и било с брадви, било с вили или с каквото може, но няма да дадат своето.

— Господи Исусе! Та то не ще се размине без бой или без някакво нещастие!

— Сигурно! Като се строшат там с брадвите няколко чифлишки глави, тогава ще настане и правдата.

— Антек! Да не ти се е побъркал ума от яд? Глупости приказваш, драги мой!

Но Антек вече не чуваше, впусна се малко настрана и се изгуби в тъмнината, а свещеникът забърза към дома си, защото дочу тракане на колелета и тихото жално пръхтене на кобилата.

Антек пък се запъти надолу из селото към воденицата и от другата страна на вира, за да не мине покрай Ягнината къща.

Като треска се бе забила тя под сърцето му, като лоша треска, която нито може да се измъкне, нито пък да се избяга от нея.

А ярка светлина идеше откъм нейната къща, ярка и някак весела… Той се спря да погледне само веднъж, та ако ще и да започне да проклина от яд, но внезапно нещо го понесе от мястото му и той търти като вихрушка да бяга и не се озърна надире.

— На тате е вече тя, на тате!

Тичаше при своя зет, при ковача — и той не ще може нищо да го посъветва, но ще поседи там между хора, а не в бащината си къща… Пък и тоя свещеник! На работа ще го реди! Така е, сам той нищо не работи, никаква мъка, ни грижа няма, лесно му е да реди другите. За жената и за децата ще му наумява… Знае я той, добре я знае! Омръзнаха му вече плачовете й и нейната покорност, и кучешките й плахи очи… ех, ако не беше тя!… Да беше сам! Боже мой! — изохка тежко той и такъв див, бесен яд го овладя, че му идеше да хване някого за гърлото, да го души, да го разкъса и да го бие, та да го усмърти!…

Но кого?… Не, не знаеше и ядът му бързо изчезна, както бе и дошъл, а той гледаше с празен поглед в нощта и се вслушваше в бушуването на вихъра, който вилнееше из градините и така блъскаше дърветата, че те дори опираха до оградите и го шибаха с клоните си по лицето… Той се влачеше бавно, тежко, едва се местеше, защото на душата му почнаха да се трупат облаци от скръб, мъчение и безсилие и скоро забрави къде и защо отива…

— Татева е Ягна, татева! — повтаряше той постоянно и все по-тихо, като че бе молитва, която не трябва да забрави.

В ковачницата бе червено от огнището, чиракът усилено духаше с меха, разпалените въглища шумяха и изпущаха кървав пламък; ковачът стоеше при наковалнята с килната на тила шапка, голи ръце, кожена престилка и тъй очернено лице, че само очите му светеха като въгленчета. Той силно ковеше зачервено желязо, та кънтеше и дъжд от искри се пръскаше изпод чука и падаше по калния под.

— Е, какво? — попита той след малко.

— Ех… какво може да има! — отвърна тихо Антек, опря се на една от ритлите, каквито имаше няколко за обковаване, и се загледа в огъня.

Ковачът работеше мъжки, нагряваше от време на време желязото и ковеше, удряше за такт с чука или помагаше на чирака да духа с меха, когато имаше нужда от по-силен огън. Той поглеждаше крадешком Антек и под рижите му мустаци трепкаше зла усмивка.

— Ти като че си ходил при свещеника? Е, и какво?

— Какво може да бъде? Нищо! Същото и в черква бих чул.

— А ти друго нещо ли искаше? — засмя се иронично ковачът.

— Нали е свещеник, учен… — каза за свое оправдание Антек.

— Учен е, когато трябва да изтръгне нещо, ама не и когато трябва да даде някому нещо…

Но Антек нямаше вече желание да възразява.

— Ще вляза в къщи — рече след малко той.

— Иди! Кмета ще намине към мене, та ще дойдем и ние!… Тютюн има на поличката, запуши си…