Владислав Реймонт - Селяни

— Така е, добри сте си вие, така е… но и тия няколко злоти, които от вас взех и си ги пазех за кога умра, изкрънка ми ги… па трябваше и да ги дам… Ами как… чедо… — Старецът млъкна и седеше тихо, прегърбен, приличащ по-скоро на купчина стари трески, отколкото на човек.

А след обеда, щом ковачката влезе с децата си и взе да се ръкува, той пое вързопчето, което Ханка скришом му бе приготвила, и тихичко си излезе.

Борина не дойде на обед.

Ковачката реши да го чака, ако ще би и до вечерта; Ханка беше наредила стана за тъкане при прозореца, прекарваше дребавия вътък пред бърдото и само от време на време, макар и плахо, подхвърляше някоя и друга дума в разговора, който Антек водеше със сестра си. Той излагаше своите мъки, на които тя му пригласяше, но това не трая дълго, защото влезе Ягустинка и рече уж без да иска:

— Идвам от органистови, повикаха ме да пера… Току-що бяха там Мачей и Ягна да калесат за сватба. Ще дойдат! Може ли, свой при своя, богат при богатия си го тегли… И свещеника поканили…

— И свещеника ли?… — извика Ханка.

— Е та що, да не е светия? Поканили го, казал, че може и да дойде… защо не? Дали невестата не е хубава, или ядене и пиене няма да наредят!… Воденичарските и те обещали с щерка си. Охо, такава сватба ще е, каквато в Липци, откак се е заселило, не е имало! Хубаво знам, защото ще съм готвачка заедно с Йевка, воденичарската. Ямброжи вече им очистил шипара, суджуци правят… — Тя изведнъж прекъсна, защото никой не приказваше, нито я питаха и всички седяха мрачни, та тя се вгледа внимателно в тях и извика:

— И у вас се тъкми нещо!

— Тъкми се, не тъкми се, то не е твоя работа! — каза й тъй сопнато ковачката, че Ягустинка се обиди и отиде оттатък при Южа, която нареждаше пейките и столчетата, защото децата се бяха разотишли, а Рохо бе излязъл по селото.

— То се вижда, че тате нищо няма да пожали — прошепна жално ковачката.

— Нима някой може да го спре! — каза Ханка и млъкна уплашена, че Антек строго я изгледа.

И седяха така почти мълчаливо и чакаха; понякога само някой речеше нещо и пак наставаше глухо, тежко и тревожно мълчание…

Пред къщи и на пруста Витек вдигаше такава врява с децата, че дори Лапа лаеше и къщата се тресеше.

— Готови пари трябва доста да има, все продава по нещо, а за какво ли харчи?

Антек махна с ръка при тия думи на сестра си и излезе из къщи да се поразведри; притесни се вътре, а неспокойствието и страхът му, без сам да знае от какво, непрестанно се увеличаваха. Нетърпение го бе обзело от чакане, а в душата си се радваше, че той тъй много се бави. „Не ти е тебе за имота, а за Ягуша!“ — спомни си какво му каза вчера ковачът… „Лъже като циганин!“ — извика той в забрава. Зае се да дръсти с постилка стената на къщата откъм двора, Витек му носеше от купа, а той натъпкваше и слагаше гредички, но ръцете му трепереха и току прекъсваше работата. Облягаше се на стената и гледаше през голите обезлистени дървета към вира, там хе-е, към Ягушината къща… Не, не любов го обземаше, а яд и хиляди чувства на омраза, дори сам се почуди на това! „Кучка такава, подхвърлиха й кокал, и тя тръгна!“ — мислеше си той.

Но налетяха го спомени, изпълзяха отнякъде, от оголените ниви, от пътищата, от почернелите и свили се градини, обсадиха сърцето му, вкопчаха се за мислите му, мяркаха се пред очите му… та дори пот покри челото му, очите му засвяткаха и силен огнен трепет го прониза… Хей, а там в градината… а тогава в гората… а когато се връщаха заедно от града…

Божичко! Той се чак олюля, защото неочаквано видя пред самия себе си нейното пламнало, страстно задъхано лице, нейните сини очи и устата й, пълни и тъй червени, тъй близки, че усещаше дъха им, облъхваха го с жар… и онзи тих, откъслечен, напращял от любов и огън глас… „Янтоше!… Янтоше!“ Тя се навеждаше близо към него, та цяла я усещаше при себе си — нейните гърди, рамене, нейните крака — и той разтри очи и заотпъжда надалече тия измамни видения. Тогава всичката силна омраза в сърцето му почна да се топи като ледени висулки на стряха, когато ги напече пролетното слънце, а любовта отново се пробуждаше, отново надигаше бодливото си чело болезненият и тъй страшен копнеж, та човек чак главата си да блъска о стената и рев до небесата да надава!…

— Дано ги гръм тресне! — извика той, дошъл на себе си, и бързо погледна Витек дали нещо не се досеща…

От три седмици беше в треска, в очакване на някакво чудо, а нищо не можеше да си помогне, на нищо да се противопостави! Веднъж ли му дохождаха безумни мисли и решения, та тичаше да се види с нея, една ли нощ вися като куче пред дома й посред дъжд и студ! Не излезе, избягваше го, още на пътя отдалече се стъписваше!…