Владислав Реймонт - Селяни

Не и не! И все повече го хващаше яд и на нея, и на всичко! Тя е на баща му, значи, чужда, значи, скитница, значи, безстопанствено куче, значи, крадец, който краде земята им, най-голямото им богатство — а такъв с дърво на място бих убил! — мислеше си той.

Та веднъж ли му идеше да се изправи пред очите на баща си и да каже: не можеш да се ожениш за Ягна, защото тя е моя! Но косата му настръхваше от страх какво ще каже старият, какво ще кажат хората, селото…

А Ягуша ще бъде негова мащеха, нещо като майка — как може да бъде това, как?… То ще бъде грях, грях ще бъде! Страхуваше се дори да мисли за това, защото сърцето му замираше от необясним ужас, от страх пред някакво небивало божие наказание… И никому да не кажеш за това, а да го носиш в себе си като жарава, като някакъв жив огън, който изгаря до костите… Не, това не е по силата на човека…

А след седмица — сватба…

— Господаря си иде! — извика бързо Витек, та Антек чак трепна от страх.

Падаше вече здрач.

Върху селото се сипеше мрак, сякаш неизстинала пепел, още възчервена като спуза — зарите догасваха, побледняваха от тъмните облаци, които вятърът гонеше, блъскаше към запад и ги трупаше като грамадни планини. Ставаше студено, земята кочанееше, вятърът ставаше остър, резлив като пред замръзване и тъй много се чуваше, че тропотът отвъд вира и мученето на изкарвания на водопой добитък се долавяше по-силно, а скърцания на вратни и на геранила на кладенци, разговори, детски крясъци и лай се чуваха ясно. Тук-там вече светеха прозорци и върху водата падаха дълги, разкъсани, трепетливи светлинни отражения… а зад горите се издигаше бавно червеният пълен месец, та чак за̀ра избиваше над него, сякаш някъде в дъното на горите лумваше пожар.

Борина се преоблече с всекидневните и излезе вън при добитъка. Назърна при конете, при кравите, в плевнята, па и при свинете, нахока за нещо Куба, нахока и Витек зарад телетата, които бяха излезли от телчарника и ходеха между кравите, а когато се върна в къщи, вече всички го чакаха… Мълчаха, само всички очи се обърнаха към него и веднага пак се отпуснаха, защото той се спря насред, изгледа ги и попита на подбив:

— Всички! Като на съд някакъв!

— Не на съд, а дойдохме при тебе с молба — рече решително ковачката.

— А защо и човека ти не дойде?…

— Има бърза работа, та си остана…

— То се знае… работа… разбира се — усмихна се досетливо той, хвърли клашника и засъбува ботушите си, а те мълчеха и не знаеха откъде да започнат. Ковачката се караше и усмиряваше децата си, защото захванаха да палуват. Ханка седеше на прага, кърмеше момченцето си и очите й неспокойно бягаха по лицето на Антек, който седеше до прозореца и кроеше какво да каже, разтреперан цял от вълнение и нетърпение. Само Южа белеше спокойно картофи при огнището, притуряше дърва на огъня и поглеждаше любопитно всички, защото нищо не можеше да разбере.

— Казвайте, що искате? — извика остро Борина, възбуден от мълчанието им.

— Такова… кажи, Антек… дойдохме, такова… по тоя припис… — заекваше ковачката.

— Припис направих, а сватбата е в неделя… това ще ви кажа.

— Знаем това, ама не за това сме дошли.

— А за какво?

— Приписал си цели шест морги!

— Защото воля ми беше, а ако искам, още сега всичко ще припиша…

— Ако всичко е твое, припиши! — каза Антек.

— Ами чие е, а, чие?

— На децата, наше.

— Глупав си като овца! Земята е моя и ще правя каквото си искам!

— Ще правиш, ама и няма да правиш…

— Ти ли ще ми забраниш, ти?

— И аз, и всички ние, па ако не, съда ще ти забрани — викна Антек, защото не можеше вече да търпи, и избухна, изгубил самообладание.

— Със съд ме заплашваш, а? Със съд! Затваряй си устата, додето не съм кипнал, че ще съжаляваш! — викаше Борина и подскочи към него със свити пестници.

— Няма да позволим да се вземе от нашето! — вресна Ханка, като се изправи на крака.

— Ти пък защо? Донесла три морги пясък и един вехт парцал и сега ще ми се зъби!

— Ти и толкова не си дал на Антек, дори и неговите три морги от майка му, а ние ги работим като ратаи, като волове.

— Затова пък жънете три морги.

— А отработваме ти за двайсет, па и за повече.

— Ако не сте доволни, потърсете си по-хубаво.

— Не ще идем да търсим, защото тука е наше, наше е от деди и прадеди — извика силно Антек.

Старият го стрелна с очи и нищо не каза, седна пред огнището и тъй заудря с ръжена по главните, че искри се понесоха — ядосан беше, огън заливаше лицето му и косата постоянно падаше над очите му, които светеха като на див котарак… Но той все още се въздържаше, макар че едва изтрайваше…