Владислав Реймонт - Селяни

— Не ща, друго нещо ми донеси! — викаше тя, като отвръщаше очи и дори не поглеждаше към щърка, който се тътреше по стаята, кълвеше по всички гърнета и напразно дебнеше при вратата за Лапа. Едва когато й донесе жив кълвач, тя се малко оживи.

— Господи мили, каква е хубост, като че е изписан!

— Пази се да не те клъвне по носа, като куче е зъл.

— Я гледай, не иска дори и да бяга, да не е питомен?

— Крилата и краката му съм вързал, а пък очите му съм със смола залепил.

Забавляваха се някое време с птицата, но кълвачът беше все така неподвижен и невесел, не искаше да яде и умря за голямо огорчение на всички в къщи.

Тъй минаваха дните.

А вън бе постоянна жега и колкото повече наближаваше жътва, толкова повече и горещината се усилваше, та не можеше да се покаже човек през деня на полето. Нощите също не донасяха разхлада, а бяха задушни и напечени, та и в градините не можеше да заспи човек от топлина, същинска напаст бе сполетяла селото. Тревата вече бе тъй изгоряла, че добитъкът се връщаше гладен от паша и ревеше в оборите, картофите вехнеха, завързаха колкото лешници на корените си и тъй си и останаха, прегорелите овеси едвам бяха израсли над земята, ечемиците пожълтяха, а житата зрееха без време и белееха с празни класове. Селяните страшно се тревожеха от това и с мрачна надежда поглеждаха към всеки залез — дали няма да наклони на промяна времето. Но небето беше все безоблачно и цялото като че ли озарено от стъклен, белезникав пожар, а слънцето залязваше чисто, незабулено дори от най-леко облаче.

Мнозина вече се молеха от все сърце пред иконите на Преображение господне, но нищо не помагаше. Полята все повече посърваха, увяхваха, недозрелите овошки капеха от дърветата, кладенците пресъхваха, па дори и във вира водата толкова намаля, че и дъскорезницата не можеше да работи, воденицата бе затворена, а народът, доведен до отчаяние, прибягна към молебен с шествие, на което се събра цялото село.

И тъй горещо и от все сърце се молиха, че и камъкът би се смилил.

И като че ли господ даде воля на своето милосърдие, при все че на следния ден стана така горещо и знойно, така задушно и така прежуряше, та птиците падаха замаяни, кравите жално мучеха по пасищата, конете не искаха да излизат от конюшните, а измъчените до краен предел хора без сили се щураха из напечените градини и се боеха да погледнат към засаденото със зеленчуци. Но по пладне, когато изглеждаше, че всичко вече изпуща последен дъх в този бял, разтреперан врелец, слънцето внезапно помътня и потъмня, като да бе хвърлил някой шепа пепел върху лицето му; след малко нейде високо забуча като с крила на орляк от исполински птици, набъбнали сини облаци се стичаха от всички страни и слизаха все по-ниско и по-страшно.

Страх повея, всичко заглъхна и застана в притаени тръпки.

Забоботиха далечни гръмотевици. Появи се за кратко вятър, по пътищата се вдигна прахуляк, слънцето се разля като жълтък в пясък, изведнъж потъмня и на небето се нароиха рояци от светкавици, сякаш някой зашиба със златни въжета. Първият гръм удари нейде наблизо, та хората дори изскочиха пред къщите си.

Внезапно всичко закипя, слънцето угасна, небето помътня, разрази се такъв вихър, та в сплъстения мрак се лееха само порои от ослепителни блясъци, мълнии удряха, гръмотевици се преваляха по небето, шумеше проливен дъжд, ечеха вихри и дървета.

Мълниите биеха една след друга, очите чак ослепяваха от светкавици; валеше порой, та нищо не се виждаше, а някъде настрани падаше и градушка.

Близо един час трая бурята. Житата полегнаха, а по пътищата потекоха цели реки от разпенена вода. За миг дъждът преставаше и почваше да се прояснява, но после отново загърмяваше, като че ли хиляда коли препущаха по замръзнал неравен път, и пак лееше като из ведро.

Хората с тревога поглеждаха навън. Тук-там вече запалваха кандила и пееха „Под твоя закрила“; на други места бяха изнесли на пейките под стрехите икони за предпазване от беда, но благодарение на бога бурята минаваше, без да направи големи щети. Едвам когато вече почти съвсем се успокои и валеше все по-дребен дъжд, от последния надвиснал над селото облак удари гръм в плевнята на кмета.

Бухнаха пламъци и пушеци. В един миг цялата плевня бе в огън. В селото се вдигна страшен писък и който можеше, тичаше към пожара, но за гасене и дума не можеше да става: плевнята гореше от горе до долу като камара натрупани трески. Антек, Матеуш и други най-усилено пазеха само къщата на Козелови и други някои сгради; добре, че не липсваше вода и кал по пътя, защото някои покриви вече започваха да пушат, а искри често прехвърчаха към близките дворове.