Владислав Реймонт - Селяни

— Господи, това още не е било на света… Дворянин да…

Господин Яцек само се усмихваше и започна да разправя за това-онова, за различни чудесии по света, та Шимек едва-що не падна в краката му от благодарност и почуда, но не намираше смелост, а вечерта отърча да обади всичко на Настуша.

— Казват хората, че бил глупав, пък той е като някой най-мъдър свещеник! — завърши Шимек.

— Някой умно говори и глупаво върши! То се знае, че ако имаше ум в главата, щеше ли да ти помага? И би ли пасъл кравите на Веронка?

— Истина, това човек не може да разбере!

— Нищо му няма, само му е хлопнала едната дъска на човека.

— Ама и по-добър човек не можеш намери на света — рече Шимек.

И той му беше безкрайно благодарен за добрината, но макар че работеха заедно, от едни ушатки ядяха и под един кожух спяха, Шимек не можеше да се сдружи напълно с него.

„Все пак той е от дворянски род“ — мислеше с дълбока почит и благодарност, защото с негова помощ къщурката растеше като тесто с квас. А когато дойде и Матеуш да помага, и Адам Клембовият докара материала от гората, стана тъй хубава къщичка, та чак от селото се виждаше. Матеуш почти цяла седмица работи усилено и подканяше и другите да работят. А като свърши в събота след пладне, затъкна зелено клонче на комина и отърча по своята работа.

Шимек още варосваше къщата, почисти треските и сметта, а господин Яцек си прибра вещите, взе цигулката под мишница и рече с усмивка:

— Гнездицето е готово, сега да насадиш квачката…

— Та нали утре след обедня ми е сватбата? — Шимек се спусна да му благодари.

— Не съм работил напразно! Като ме изгонят от село, ще дойда у тебе под наем. — Той запали луличката си и се запъти към гората.

А Шимек, макар че беше вече всичко привършил, псе още се въртеше наоколо, протягаше изморени кокали и гледаше с неочаквана радост къщата си.

— Моя, разбира се, че моя! — приказваше си той и сякаш не вярваше на очите си, та току пипаше стените, обикаляше я, назърташе през прозореца и с умиление поемаше прокисналия дъх на варта и на суровата глина; едвам надвечер си тръгна към село, за да се стяга за сутринта.

Разбира се, вече всички знаеха за сватбата и на Доминиковица някоя от съседките бе съобщила, но тя се престорила, че не разбира за какво й приказва.

А на другия ден, в неделя, още от ранно утро Ягуша час по час се измъкваше от къщи и тихичко, през градините, отнасяше тежки вързопи у Настушини. Но старата, ако и да усещаше добре какво става, на нищо не се възпротиви и само се тътреше мълчалива и така намръщена, та Йенджих едвам след черковен отпуск се реши да се приближи до нея.

— Да ида вече, мамо! — пошепна той внимателно, като се пазеше отдалеко.

— По-добре ще направиш да изкараш конете на детелината…

— Днеска е сватбата на Шимек, не знаеш ли?…

— Слава богу, че не е твоята! — засмя се тя презрително. — Па само да се напиеш, ще видиш какво ще те правя! — заплаши го тя ядосано и когато момчето взе да се пременява, тя се помъкна някъде по селото.

— Ще се напия, напук ще се напия! — мърмореше си той, като тичаше през селото към Матеушовата къща. Тъкмо тръгваха към черквата, само че тихо, без песни, без викове и музика. И венчавката стана твърде бедно, само с две свещи, та Настуша се разплака неутешимо, а Шимек се мръщеше и гордо, предизвикателно гледаше по хората и празната черква. Добре, че при излизането от черквата органистът засвири тъй игриво, та краката заподскачаха и на душите стана някак по-светло и по-весело.

Веднага след венчавката Ягуша се върна при майка си и после само от време на време назърташе при сватбарите, защото Матеуш свиреше с цигулка, Петрек, Бориновият ратай, му пригласяше с флейта, а някой усилено притупваше на дайре. Затанцуваха в тясната стая, а някои по-пъргави излязоха и пред къщи между масите, където бяха насядали сватбарите, хапваха, попийваха и тихичко приказваха, защото не бе редно да се вдига голям шум през деня и още на трезвено.

Шимек все ходеше след булката си и тъй страстно я целуваше, че дори му се смееха, а Ямброжи рече угрижено:

— Радвай се днеска, човече, защото утре ще плачеш! — и преследваше с поглед чашите.

Което си е право, и голямо желание нямаше, нямаше и изглед за голямо веселие, тъй като мнозина, щом похапнаха и поседяха колкото беше прилично, щом слънцето залезе и небето потъна в пламъците на зарите му, почнаха да се разотиват по домовете си. Само Матеуш се бе страшно развеселил, та свиреше, пееше, хващаше момичетата да танцува и черпеше с водка, а щом се появи Ягуша, залепи се за нея, взираше се в очите й и нещо тихо и топло разказваше, без да гледа насълзените очи на Тереска, които неотстъпно го следяха.