Владислав Реймонт - Селяни

— Ама мога ли, Настушо? Ами как, мене ме изгони и против тебе вика.

— Боже мой, да бяха поне кравичка някоя дали, пък то като най-долните просяци, без нищичко, страх да го е човек да си помисли.

— Ще има, ще има и крава, Настушо, хвърлил съм вече око на една.

— Че нито къща, нито говедце, нито нищо! — заплака тя, като се гушеше до него.

Той бършеше очите й, галеше я по главата, но и нему страшно дожаля, та едвам не ревна. Затова скочи на крака, пипна лопатата и викна уж страшно ядосан:

— Бре жено, пък ти що правиш? Толкова работа, а ти си седнала да надумваш!

Тя се изправи, обзета от тежки грижи и големи безпокойства.

— Ако не измрем от глад, вълци ще ни изядат на тоя ветрилник.

Той се ядоса много и като се залавяше за работа, рече натъртено:

— Щом ще ми ревеш и ще ми дрънкаш, каквото ти дойде на ума, по-добре си стой у дома!

Тя поиска да се притули до него и да се придобрят, но той я отблъсна.

— Ех, само за галене е сега време! — но все пак се остави да го погали, макар че още се сърдеше на женските й приказки, та тя си отиде спокойна, дори весела.

— Какво нещо е то! Божем и жената е човек, а не разбира човешки. Само плачове и вайкане… Нищо не пада готово от небето, докато не се изработи с ръце. Също като децата: ту смях, ту плач, ту ядосване и надумки! Божичко!

Така си мърмореше и залягаше усилено, та скоро забрани за всичко друго.

И той работеше всеки ден; ставаше в зори и в късна вечер се връщаше. Често пъти по цял ден не отваряше уста с никого. Ядене му носеше Тереска, защото Настка отработваше на свещеника на картофите.

Изпърво някой се отбиваше при него, но понеже той не обичаше да приказва, гледаха само отдалече и се чудеха на неуморимостта му.

— Корав синеца! Да му се не надяваш! — каза Клемб.

— Доминиковичино семе! — викна със смях друг, но Гжеля, който още от началото внимателно го наблюдаваше, рече:

— Истина, мъчи се като вол, но трябва да му се помогне малко.

— То се знае, сам не ще може, редно е, заслужава човека! — повтаряха и други. Обаче никой не се погрижи пръв да му помогне, а чакаха той да отиде и да ги помоли.

Но Шимек не молеше, нито му идваше наум такова нещо, та се страшно зачуди, когато един ден видя, че една кола се приближава към него.

Беше Йенджих и още отдалече викаше:

— Покажи ми къде да захвана да ора! Не ме ли познаваш?

Шимек дълго не можа да повярва на очите си.

— Как си се решил, ще има да ядеш бой ти, нещастнико!

— Нека ям! А като ме набие, тогава вече съвсем при тебе ще дойда.

— Сам ли си намислил да ми помагаш?

— Сам, разбира се! Отдавна се канех, ама ме беше страх, тя ме пазеше, па и Ягуша ме съветваше да не идвам — разправяше Йенджих надълго и нашироко, като се залавяше за работа, та ораха цял ден, а вечерта, като си отиваше, обеща да дойде на другия ден.

И дойде точно с изгрев-слънце, а Шимек веднага забеляза, че бузите му бяха малко посинели, но чак надвечер го попита:

— Има ли много бой?

— Ех, сляпа, не е лесно да ме допипа, а сам няма да й вляза в ръцете — отвърна някак невесело.

— Ами Ягна не издаде ли те?

— Ягуша не ни издава нас.

— Докато не влезе някоя муха в главата й. Жена, можеш ли да я разбереш? — въздъхна той и му забрани да дохожда вече.

— Сега сам ще се оправя. После ще ми помогнеш на сеитбата.

И пак остана сам и неуморно работеше като кон на градинарско колело, без да гледа ни умора, ни жега, защото дните се нижеха тъй горещи, напечени и задушни, че земята се пукаше, водите пресъхнаха, тревите пожълтяха, а житата стърчеха едва живи в този адски пожар. Полята опустяха и заглъхнаха, не можеше да се изтрае на работа: като че жив огън се лееше от небето и слънцето просто изяждаше очите. Побелялото мътно небе висеше като огнена, трепкаща покривка, която засланяше с такъв пек цялата земя, че ни ветрец полъхваше, ни дървета се поклащаха, нито птичка запяваше, ни човешки глас нейде се откъсваше. И всеки ден тъй пътуваше слънцето от изток до запад и немилостиво сееше жар и суша.

И всеки ден неизменно Шимек се залавяше за работа и не се оставяше да го изпъди жегата. Той дори нощуваше на полето, само и само да не губи време, та Матеуш трябваше да го възпира, но той му отвърна кратко:

— В неделя ще си почина!

И в събота вечерта си дойде в къши, но тъй съсипан от работа, че заспа още на вечерята, а на другия ден спа почти целия ден. Едва надвечер се измъкна от постелята си, премени се празнично и седна пред пълните догоре паници. Жените шетаха около него като около някоя важна личност, често притуряха ядене и внимаваха за всеки негов знак. А пък той се натъпка хубаво, отпусна ремъка си, изправи кости и гръмна весело: