Владислав Реймонт - Селяни

Времето много бавно течеше, та се залови да чете молитвата си, но докоснеше ли с ръка оросената земя, думите го напущаха и той си спомняше с умиление, че отива вече на свое стопанство.

„Имам си те и няма да те пусна“ — мислеше той гордо и радостно и с неизмерим любовен унес се взираше с пламнали очи в кълбестата тъмнина под гората, където вече го чакаха ония шест морги, които бе купил от дворянина.

— Ще ви поема в ръце, милички сироти, и додето съм жив, няма да ви пусна! — мърмореше той, като загръщаше с кожуха разголените си гърди, защото му стана малко студено, облегна се с гръб на кръста, загледа се в зората и захърка, надвит бързо от съня.

Когато скочи на крака, полята вече бледнееха като широко разлята вода, а сивите от росата жита го закачаха с раздвижените си класове.

— Вече е сред ден, време е за работа — прошепна той, като протегна кокали и коленичи под кръста за молитва. Но не бързаше, както правеше винаги, само и само да свърши, да се навъздиша повече, да се наудря по гърдите и да се накръсти, та ръката му чак да отмалее. Днес беше другояче, защото се молеше усърдно за божията помощ, с цялата си душа, та чак сълзи потекоха от очите му, и като прегърна краката на Исус, заплака, приковал поглед в неговото измъчено и свето лице.

— Помогни ми, Исусе милостиви! Родната майка ми напакости, само на тебе се отдавам, сиромах! Помогни ми! Като последен в селото се залавям с тежка работа! Знам аз, грешен съм, но помогни ми, боже милостиви, па ще платя за една служба в черква или за две! Ще купя свещи, а като спечеля, може дори и балдахин да направя! — Тъй се молеше и обещаваше, притискаше горещо устни към кръста, заобиколи го коленешком, целуна покорно земята и стана, твърде укрепнал и самоуверен.

И той се почувствува силен, за всичко вече готов и така добър, че хвана тежката количка, затика я като перце и гордо гледаше към селото, което лежеше ниско, цялото още в мъгли, от които стърчеше само камбанарията и светеше с позлатения си кръст в зората.

— Ще видите! Хей! Ще видите! — викна радостно, като навлезе в своя имот. Той беше до гората, с едната си страна до липченското землище, ама, боже сохрани, какво място беше! Един къс от дива целина, пълна с дупки от тухларница и обрасли с тръни купчини камъни. Мащерика, лайкучка и конски щавел буйно растяха по възвишенията, а тук-там едва се издигаше разкривено борче или китка от ели или хвойна, а по долчинките и млаките бяха избуяли шавари и тръстики като някоя млада гора. С една дума, такава земя, дето и кучетата не я искат, дори и дворянинът сам не го съветваше, но момъкът се опря и не послуша.

— Само като за мене! Ще я уредя и такава!

И Матеуш се опитва да го отклони, като гледаше съд страх това диво ветрилище, където само чифлишките кучета си правеха сватбите, но Шимек все своето си знаеше и най-после твърдо рече:

— Казах! Всяка земя е добра, щом човек я работи!

И я взе, защото дворянинът я продаде евтино, по шейсет рубли моргата, па обеща да помогне и с материал, и други работи за къща.

— Ами… защо пък да не изляза наглава! — викна той, като се взираше с пламнал поглед в имота си, остави количката на слога и тръгна по набелязаните с набучени вейки граници.

Вървеше бавно и с тъй дълбока и тиха радост, та сърцето му затуптя като чук и му задавяше гърлото. Ходеше той и обмисляше какво да прави и откъде да започне. Нали щеше да работи за себе си, за Настуша, за бъдещото Пачешово поколение… И така бе напрегнат от силно и бурно желание, като кога изгладнял вълк докопа овца и заръфа живото й месо.

Обиколи целия си имот и започна внимателно да избира място за къща.

„Това е най-доброто, насреща — селото, отстрана — гората, по-удобно ще е за дърва през зимата и по на завет“ — мислеше си той, означи четирите ъгъла с камъни, съблече кожуха си, хвърли го, прекръсти се, плюна си на ръцете и се залови да подравня земята и сухите пънчета.

Настана вече златист ден. Откъм село се носеше мучене на изкарваните на паша говеда, скърцаха геранила на кладенци, хората излизаха на работа, по пътищата трополяха коли и различни други гласове се носеха с лекия вятър, който заигра по житата. Всичко вървеше като всеки ден. Само Шимек, без да мари за нищо, сякаш забравил се в работа, поизправяше от време на време гръб, отдъхваше, бършеше налените си с пот очи и пак като ненаситна пиявица усилено се залавяше за земята и по обичая си постоянно мърмореше с всеки предмет като с нещо живо.

А когато взе да разклаща един голям камък, заприказва и на него: