Владислав Реймонт - Селяни

— Що, кравата да ми откраднат! Господи, аз очите им ще издера, по цял свят бих тръгнала след нея! Бог няма да позволи такава пакост! В къщи ще я вкарвам нощем, докато Шимек не направи обор. Яшковия Кручек ще пази. Милинката ми, моя радост си ти! — шепнеше тя, като прегръщаше шията й и я целуваше по муцуната, та кравата засумтя, кучето радостно залая и кокошките се разкрякаха изплашени, а Шимек все по-силно свиреше.

— Вижда се, че господ ви благославя! — въздъхна като че ли с тиха жалба Ягуша и се взираше по-внимателно и в двамата. Струваха й се съвсем други, особено я учудваше Шимек: тя го познаваше като мухльо, неспособен на две магарета сламата да раздели; у дома при майка си той беше като парцал и който си искаше, той го подмяташе. А сега бе съвсем друг, работеше умно, държеше се достойно и приказваше като мъдрец.

— Ами коя е вашата земя? — попита тя след дълго премисляне.

Настуша взе да й посочва, като казваше къде какво ще сеят.

— Ами семе откъде ще вземете?

— Шимек каза, че ще има. Щом казва, сигурно ще има, той току-така никога не приказва.

— Брат ми е, а пък като че за съвсем друг човек слушам.

— Ама такъв добър, такъв умен и работен, че едва ли има друг на света — казваше разпалено Настуша.

— Сигурно — повтори тъжно Ягна. — Чии са тия ниви, отмерени с камарки камъни?

— На Антек Борина! Не ги работят, навярно чакат да ги разделят след Мачея.

— Ще има около петнайсет морги! Върви им на тях.

— Господ да му даде десеторно повече, че той стана поръчител пред дворянина за нашия имот, па и колко друго ни помогна!

— Антек помагал на Шимек! — дори се слиса тя от почуда.

— И Ханка не е по-лоша от него. Тя ми даде пък свинка, прасе е още, ама харно ще стане, че е от добра порода.

— Какво ми разправяш, Ханка да ти даде свинка, просто да не повярваш.

Те се върнаха при къщата и Ягуша развърза кърпичка десет рубли и ги втъкна в ръцете на Настуша.

— Вземи тия няколко гроша, не можах по-рано, че евреина не ми беше дал парите за гъските.

Те й благодариха от все сърце, а на излизане тя рече:

— Почакайте, мама ще се придобри и все ще ви даде нещичко.

— Не искам, нека с това, що ми отне, погребалния си ковчег да постеле! — избухна изведнъж Шимек тъй ядовито, та Ягна си отиде, без ни дума да каже.

Тя се връщаше към дома си страшно замислена, тъжна и опечалена.

— А аз какво съм? Един сух стрък, ненужен на никого — въздъхна тя сиротно.

Нейде на половин път срещна Матеуш. Той бързаше към сестра си, но се върна с Ягна и внимателно слушаше разказа й за Шимекови.

— Не на всички е тъй добре — рече той мрачно.

Разговорът им не вървеше. Той нещо въздишаше и се чешеше загрижено по главата, а Ягуша се загледа към потъналото в пожара на залеза Липци.

— Хей, задушно и тясно е на този свят — рече той сякаш на себе си.

Тя го погледна въпросително в очите.

— Какво ти става? Чумериш се, като че оцет си пил.

И той започна да се оплаква, че му омръзнало и живот, и село, и всичко и сигурно ще се запилее по света, където му очи видят.

— Тогава ожени се, ще се промени живота ти — пошегува се тя.

— Да ме щеше тази, която аз си искам… — и той я погледна втренчено в очите, а тя отвърна глава някак недоволна и смутена.

— Попитай я! Всяка ще те вземе и не една вече очаква да й пратиш годежари.

— Ами ако ми откаже? Да се изяде човек от срам!

— Тогава на друга ще изпратиш!

— Не съм аз от тия: харесал ли съм си една, към друга не ме тегли.

— На мъжа всяка еднакво мирише и с всяка е готов да бъде малко тъй по-близко.

Той не се защити, а обърна разговора на друга страна.

— Знаеш ли, Ягушо, че момчетата само чакат да ти дойде времето, та да ти изпратят годежна водка.

— Да си я плюскат сами! Никого няма да взема! — рече тя натъртено, та той се стъписа. Но тя го рече искрено, защото никой не й се виждаше по-мил от Яшо, но Яшо…

Тя въздъхна тежко и се отдаде с умиление на спомените си за него, а Матеуш, като не можа повече да изкопчи дума от нея, тръгна пак към сестра си.

А Ягна шареше с плахи очи по света и си мислеше:

— Какво ли прави той сега там, какво?

Неочаквано тя се задърпа, някой изневиделица я прегърна и застиска.

— Не можеш ми вече избяга — пошепна страстно кметът.

Тя се изскубна разярена из ръцете му.

— Още веднъж ако се допреш до мене, очите ти ще извадя и така ще се развикам, та цялото село ще се събере.

— Тихо, Ягушо, подарък съм ти донел — и втикваше корали в ръцете й.

— Натъпчи си ги в задника, твоя подарък за мене не струва лула тютюн.