Владислав Реймонт - Селяни

— Какво, какво правиш, Ягушо? — заекваше слисано той.

— Такова, че си свиня, и толко! Да не си посмял да ме пипнеш!

Избяга от него разярена и като буря се втурна у дома си. Майка й белеше картофи, а Йенджих доеше кравите на двора, та тя се залови живо за привечерните работи, но цяла се тресеше от яд и като не можа да се успокои, щом се мръкна, пак отърча по селото.

— Ще намина у органистови — рече тя на майка си.

Често ходеше тя сега там и им услужваше това-онова, само и само поне понякога да чуе нещо за Яшо.

И сега тя отърча жадна за такава новина и с някаква тиха надежда, че днес ще чуе нещо ново.

И след малко засветиха в тъмнината прозорците на Яшовата стая, където сега Михал пишеше нещо под висящата лампа, а органистът и жена му седяха пред къщи на хладовина.

— Яшо си пристига утре след пладне! — с тази новина я посрещна органистката. Ягна едва не падна мъртва от това, краката й се подкосиха, сърцето й заби, та дъха си не можеше да поеме. Тя пламна в огън и цяла се разтрепера, па поседна, колкото да не се издаде, и пак побягна като подгонена чак нейде по тополовия път, към гората…

— Мили мой боже! — избухна тя и протегна благодарствено ръце. Сълзи потекоха от очите й, такава радост пееше в душата й, че й се искаше да се смее, да вика, да тича нанякъде, дърветата да целува, да прегърне тия задрямали на лунната светлина полета.

— Иде си, Яшо си иде — шепнеше от време на време тя, подскачаше внезапно като птица и летеше, грабната от всичката сила на очаквания и мъки, сякаш да посрещне собствената си участ и неизказаното си щастие.

Беше вече късна вечер, когато се връщаше у дома си. Прозорците бяха вече тъмни. Светеше само у Боринови, където се бе събрал доста народ. Тя си отиде у дома да чака следния ден и да сънува завръщането на Яшо.

Но напразно се въртеше в леглото и щом майка й захърка, пак стана, позагърна се с престилката и седна пред къщи да чака или сън, или зора.

У Боринови отвъд вира още светеше от едната страна и понякога долитаха тихи отгласи на разговори.

Изпърво тя се вгледа в трепкащите върху водата отблясъци на светлините и забрави всичко; тя потъна в сумрачни и трепетливи мъгли, които я бяха омотали като паяжина и я понесоха в някаква тиха привечер, зачервена от зари, в един свят на неутолим копнеж.

Месецът бе вече залязъл и сива мрачина покриваше полята. Звездите светеха високо и сегиз-тогиз някоя падаше с такава бързина и нейде тъй страшно далеко, че дъхът замираше в гърдите и студени тръпки минаваха по костите. Понякога лекичък топъл полъх галеше като любими ръце, понякога се надигаше откъм полята гореща, пълна с благоухание въздишка на нивите и затрогваше сърцето, та Ягна се протягаше и разтваряше ръце. Или седеше потънала цяла в размисли и изпитваше неизказана сладост като кълн, който се напряга и изпълва със сокове… а нощта я обгръщаше тихо и внимателно, сякаш не искаше да плаши човешкото щастие.

У Боринови продължаваше да свети, а на пътя Витек бе на стража, да не би някой неканен да подслушва, понеже се бяха събрали на тихо приятелско съвещание преди утрешното събрание в канцеларията, на което кметът бе поканил всички липченски стопани.

В стаята бе възтъмно. Една свещ мъждукаше на поличката над огнището, та само някои глави можеха да се различат от множеството, тъй като се бяха събрали двайсетина души, всичките, които държеха страната на Антек и Гжеля.

Рохо, който седеше някъде в тъмното, обясняваше какво ще стане, ако се съгласят да се отвори училище в Липци. След това Гжеля учеше всеки поотделно какво да каже на началника и как да гласува.

Дълго през нощта се съвещаваха, тъй като не мина и без караници и противене, но най-сетне се съгласиха на едно и преди да се зазори, се разотидоха бързо, понеже на сутринта трябваше доста рано да тръгнат.

Само Ягуша остана да седи още на пейката под стряхата, вече съвсем потънала в мъглите и нощта, седеше сляпа и глуха за всичко и само понякога шепнеше сякаш горещи слова на безкрайна молитва:

— Ще дойде, ще дойде!

И се навеждаше неволно сякаш пред утрото, сякаш искаше да съзре какво й носи тая посивяла зора над земята и със страх и радост се отдаваше на онова, което имаше да стане.

Наближаваше пладне. Жегата все повече се усилваше и вече всички се бяха събрали пред канцеларията, но началникът още не беше дошъл. Писарят час по час излизаше на вратата и заслонил очи с ръка, гледаше по широкия, засаден отстрани с разкривени върби път. Но по него лъщяха само локвите, останали след вчерашния проливен дъжд, някаква окъсняла кола се мъкнеше полека и тук-там между дърветата се бялкаше мъжки клашник.