Владислав Реймонт - Селяни

Всички чакаха търпеливо, само кметът тичаше като опърлен, гледаше пътя и все по-силно подвикваше на селяните, които запълваха дупките на площада пред канцеларията.

— По-скоро, момчета! По-скоро да свършите, докато не е пристигнал.

— Ти гледай само да не изпуснеш нещо от страх — обади се един от групата.

— Шавайте брей, хора! Сега съм по служба тука, не е време за шеги.

— Хой, кмете, хой, от бога се бой! — засмя се някой от жепчаниге.

— Ако още някой се обади, в дранголника ще заповядам да го затворят — развика се кметът и отърча да види от гробището, което беше на високо и до което беше залепена с калкана си канцеларията.

Грамадни вековни дървета се издигаха над нея. Камбанарията се сивееше между клоните, а черните рамене на кръстовете се навеждаха иззад каменната ограда към покривите и към пътя, който водеше през селото.

Като не видя нищо, кметът остави при работниците един от помощниците и влезе в канцеларията, където постоянно влизаше и излизаше този-онзи, защото писарят току извикваше някого от стопаните и му припомняше тихичко за изостанали данъци, за незаплатена вноска за съдилището или нещо повече. То се знае, че никому не се харесваха такива напомняния, но слушаха и въздишаха, защото какво можеха да направят сега при тая тежка оскъдица пред ново жито? Нима можеха да платят, когато на мнозина и за сол не стигаха парите? И само се кланяха ниско на писаря, някои и ръка му целуваха, а някои и последната си злотувчица му втикваха в протегнатата ръка и всички заедно го молеха да почака било до жътва, било до най-близкия панаир.

Хитрец и умник беше този писар, дереше хората, та пушек се вдигаше. Уж всичко обещаваше, пък едни със стражари заплашваше, на други правеше вятър, на някого за побратим се докарваше и от всекиго измъкваше по нещичко; ту овесът му се свършил, ту млади гъски му трябвали за началника, ту слама за въжета си дрънчеше, та щат не щат, обещаваха, каквото си поискаше, а като си излизаха, отвеждаше по-познатите настрана и божем приятелски ги наговаряше:

— Па да решите нещо да се събере за училище, че ако се противите, началника може да се разсърди и е готов да ви развали работата с дворянина за гората — предупреждаваше той липчени.

— Ама как, ние по добра воля си се пазарим с дворянина! — почуди се Плошка.

— То е тъй, ама нали знаете: гарван гарвану око не вади, а пък бие…

Плошка излезе много угрижен, а писарят продължаваше да привиква и от другите села и всекиго плашеше с нещо друго и никого не пропущаше да не го понасили, та това веднага се разчу между насъбралите се.

А много се бяха събрали, можеше да има повече от двесте души, които отначало стоеха на купчини по села: свои при свои, та лесно можеше да ги познае човек кои са от Липци, кои от Модлица, кои от Пшиленк или от Жепки, тъй като всяко село се отличаваше с друга носия. Но щом се разчу, че трябва да се гласува за училище, защото тъй искал началникът, те почнаха да се размесват, да минават от група в група и да се сдружават кому както бе удобно. Само жепечките шляхтичи се държеха отделно настрана и горделиво и надменно поглеждаха към другоселците, макар че бяха всички бедняци и другите им се присмиваха, че на трима се пада една кравешка опашка. Останалият народ, измесен като граховина, се разхождаше по площада, а мнозина се криеха из сенките на гробищата и на колите.

Най-вече отиваха в голямата кръчма, която беше срещу канцеларията между дърветата, сякаш в сенчеста горичка. Там се трупаха най-бързо, защото макар че прохладен ветрец люлееше житата, все пак наставаше страшна жега и тъй печеше, та мнозина вече едва дишаха и отиваха да се разхлаждат с бира. Ето защо и кръчмата беше препълнена, и под дърветата имаше групи, които разговаряха тихо и размисляха върху тази новина, като същевременно наблюдаваха канцеларията и жилището на писаря от другата страна на общинското здание, където шумът и шетнята ставаха все по-големи.

От време на време жената на писаря подаваше през прозореца охраненото си лице и викаше:

— По-скоро, Магдо! Дано си потрошиш джонгалите, мешино такава!

Слугинята час по час претичваше през стаите, та чак бумтеше под краката й и стъклата на прозорците забръмчаваха. Едно дете надигна рев до небесата, някъде зад къщи закудкудякаха изплашени кокошки, а запъхтеният разсилен загони пилетата, пръснали се по житата и по пътя.

— Изглежда, че началника ще гощават — рече някой.

— Вчера писаря като че ли докара цял кош пиене.