Владислав Реймонт - Селяни

Старият много се ядоса, но каза само:

— Проклетници! Дори и бялата коса не почитат на човека!

— Излиза, че и всяка бяла кобила трябва да се почита само за това, че е бяла, а?

Избухна смях и същевременно почнаха да се разстъпват и да насочват погледи към покрива на канцеларията, където се качи разсилният, хвана се за комина и загледа в далечината.

— Юзек, затваряй си устата, че някой от тия ще ти влезе в нея! — викаха му на подбив, защото цяло ято гълъби се въртеше над него, но в същото време той закрещя!

— Иде! Иде! На завоя е вече при Пшиленк!

Навалицата почна да се събира към канцеларията, да се притиска накуп и търпеливо да поглежда към празния още път.

Тъкмо и слънцето се беше наклонило малко към билото на сградата, та под стряхата се простираше все по-широка сянка, в която сложиха покрита със зелено маса и кръст на средата. Рижокос пълнобузест помощник-писар изнасяше книжа, слагаше ги на масата и все човъркаше нещо в носа си.

Писарят взе набързо да се облича празнично и пак се разнесе по цялата къща кресливият глас на жена му, дрънкане на чинии, шум от премествани мебели и тичане, а след малко пристигна и кметът. Той застана на прага, червен като рак, изпотен и задъхан, но вече със служебната верижка на шията, и като погледа народа, извика строго:

— Тихо там, хора, това не е кръчма!

— Петре, я ела, имам да ти кажа нещо! — викна му Клемб.

— Де пък ти, никакъв Петър няма тука, а чиновник! — пробъбра горделиво кметът.

И те подхванаха на езиците си тия му думи, та чак се запревиваха от удоволствие. А кметът изведнъж завика тържествено:

— Я се отдръпнете, хора! Началника!

Един кабриолет се показа на пътя, подскачаше по изровеното и зави пред канцеларията.

Началникът подигна ръка към челото си, селяните сваляха шапки, настана мълчание. Кметът и писарят дотърчаха да го свалят от кабриолета, а стражарите се изправиха като тояги при вратата.

Началникът се остави да го свалят и да му съблекат горната бяла дреха, па се обърна, изгледа насъбралите се, поприглади червеникавата си брадичка, наежи се, кимна с глава и влезе в жилището, където го канеше превитият като подкова писар.

Кабриолетът се отдалечи, а селяните пак се натрупаха около масата, като смятаха, че веднага ще започне събранието. Но мина доста време, а началникът не се показваше; из стаите на писаря се чуваше дрънкане на стъкла, чуваха се смехове и някакви миризми се носеха оттам, та чак дразнеха ноздрите.

И понеже на хората вече им омръзна да чакат, па и слънцето прежуряше все по-силно, някои отиваха набързо към кръчмата, но кметът се развика:

— Не се разотивайте! Глоба ще има, който отсъствува!…

То се знае, че все още се въздържаха да псуват, но все по-стръвно и нетърпеливо поглеждаха към прозорците на жилището на писаря, понеже някой отвътре ги затвори и заслони.

— Срам ги е да плюскат пред хорските очи!

— По-добре! Че всеки тук отвънка само преглъща на вятър лигите си! — обаждаха се някои.

От ареста, който бе наред с канцеларията, се разнесе жално и проточено му чене, а след малко излезе разсилният и теглеше за въже едно едро теле, което с все сила се дърпаше. Но изведнъж телето го шибна с глава, та човекът се строполи наземи, пък то навири опашка, побягна и прах се вдигна по него.

— Дръжте го! Дръжте крадеца!

— Сипи му солчица под опашката, то ще се върне!

— Какъв юнак, избяга от ареста, па отгоре и опаш навири на господин кмета!

Така си приказваше народът и се смееше с разсилния, който тичаше след телето и едвам с помощта на помощник-кметовете можа да го вкара в двора. Още неотдъхнали си от това гонене, и кметът заповяда да изметат ареста, като сам той наглеждаше, внимаваше и усърдно помагаше, от страх да не би тъй някак началникът да пожелае да назърне там.

— Кмете, трябва сега малко да прекадиш с тамян, че може да подуши какъв арестантин е имало вътре.

— Не бойте се вие, след водката не ще може никак да подуши.

Тук-там подмятаха по някоя острота, та кметът святкаше с очи и стискаше зъби, но най-сетне им се втръснаха дори и шегите, а така им омръзна да чакат на слънце и гладни, та всички вкупом тръгнаха към дърветата, без да гледат забраната на кмета. Само Гжеля му рече:

— Народа не е куче и няма да дойде при краката ти, ако ще би до довечера да викаш! — И доволен, че се махнаха от очите на стражарите, той пак се завъртя между хората и всекиму поотделно напомняше как трябва да гласува.

— Само да не се боите! — добавяше той. — Правото е наше! Каквото решим, това ще бъде; каквото народа не ще, никой не може да го принуди да го направи!