Владислав Реймонт - Селяни

Но още не успели да се понаместят в сенките, нито да си похапнат нещичко, помощник-кметовете завикаха, а кметът дотърча и закрещя:

— Началника излиза! По-скоро елате! Започваме!

— Намирисал се на хубаво ядене, та сега го не сдържа! Ние много не бързаме! Нека почака!

Тъй бърбореха ядосано те и бавно се събираха пред канцеларията.

Помощниците застанаха начело на своите села, а кметът седна отстрани до масата с помощник-писаря, който си човъркаше носа и подсвирваше на уплашените от вдигнатата врява гълъби, които хвръкнаха от покрива и закръжиха като шумен бял облак.

— Молчать — кресна изведнъж един от изправилите се на прага стражари.

Всички очи се насочиха към вратата, от която обаче излезе само писарят с книжа в ръка и се промъкна към масата.

Кметът дрънна звънчето и рече тържествено:

— Започваме, драги селяни! Тихо там, модличани! Господин секретаря ще прочете за училището! Слушайте внимателно, та всеки да разбере каква е работата!

Писарят сложи очилата си и зачете бавно и изразително.

Чете той доста длъжко при пълна тишина, когато някой извика:

— Нищо не разбираме!

— На наш език да се чете! Не разбираме! — откъснаха се много гласове.

Стражарите взеха да оглеждат внимателно събранието.

Писарят се поначумери, но продължи четенето, като превеждаше на полски.

Настана тишина, всички слушаха съсредоточено, мислеха над всяка дума и гледаха писаря като икона.

Той провличаше по-нататък:

— … че се заповядва да се отвори училище в Липци, което ще служи и за Модлица, Пшиленк, Жепки и другите по-малки села.

После дълго доказва каква полза ще имат от това, какво благодеяние е туй просветата, как властта и ден и нощ мисли по какъв начин да помогне на народа, да го подкрепя, да го просвещава, да го пази от злото. Накрай правеше сметка колко пари ще трябват за училищен двор и за оземляване, колко за самата сграда и колко за обща издръжка и за учител, а за всичко това ще трябва да се гласува допълнителен данък по двайсет копейки на морга. Замлъкна, отри очилата си и рече като че ли на себе си:

— Господин началника каза, че като решите днес, ще позволи още тази година да се започне строежа и на следната година децата ще тръгнат на училище.

Той свърши, но никой не се обаждаше. Всеки мислеше и подгъваше колене, сякаш под тежината на новия данък. Най-сетне кметът се обади:

— Чухте ли добре какво рече господин секретаря?

— Чухме! То се знае, не сме глухи! — обадиха се тук-там.

— Който е против това, нека излезе напред и си каже думата.

Почнаха да се спобутват с лакти, да се избутват напред, да се почесват, да се споглеждат помежду си и към по-старите, но никой не се решаваше да се откъсне пръв.

— Щом е тъй, да гласуваме набързо данъка и да си ходим — предложи кметът.

— Значи, всички като един се съгласявате? — попита писарят тържествено.

— Не! Не желаем! Не! — викна Гжеля и няколко десетки други след него.

— Не ни трябва такова училище! Не искаме! Стигат ни вече данъци! Не! — викаха вече от всички страни все по-смело, по-силно и по-гордо.

При този крясък излезе началникът и застана на прага. Всички млъкнаха, като го видяха, а той поглади брадичката си и рече твърде любезно:

— Как сте, стопани?

— Благодарим на бога — отвърнаха първите, като се клатеха под натиска на другите отдире, които се тикаха напред, за да чуят началника. Той се облегна на рамката на вратата и заприказва нещо по руски, като постоянно се оригваше.

Стражарите скочиха между народа и завикаха:

— Шапки долой! Шапки!

— Махни се, сине майчин, не се мотай в краката ми! — запсува някой към тях.

А началникът, макар че приказваше сладко, завърши заповеднически и по полски:

— Гласувайте веднага данъка, че нямам време за бавене! — и загледа строго в лицата на събралите се.

Страх обзе мнозина, тълпата се залюля, понесоха се тревожни шепоти.

— Е какво, ще гласуваме ли за училището? Кажи, Плошка! Какво да правим?… Къде е Гжеля? Заповядва да гласуваме! Да гласуваме, да гласуваме, хора!

Все по-шумно закипя тълпата; най-после Гжеля излезе напред и смело каза:

— За такова училище не ще гласуваме нито грош.

— Не ще гласуваме! Не искаме! — подкрепиха го стотина гласа.

Началникът грозно се намръщи.

Кметът изгуби и ума и дума, а на писаря чак очилата паднаха от носа. Само Гжеля не се уплаши, а втренчи гордо поглед в началника и искаше да каже нещо, но старият Плошка излезе малко напред, поклони се ниско и започна покорно: