Владислав Реймонт - Селяни

Започнаха да му отвръщат, един дори отвори уста да се кара с него, но млъкнаха, защото мина една еврейска каруца, в която беше органистовият Яшо.

Липчени го заобиколиха, а Гжеля му разправи всичко. Яшо ги изслуша, поприказва малко и каза на каруцаря да кара.

Всички други се запътиха към кръчмата, а след втората чаша Матеуш загърмя:

— Казвам ви, че за всичко са виновни кмета и воденичаря!

— Вярно, те най-много говореха и заплашваха — добави Стахо Плошка.

— А пък началника заплашваше, като че знаеше за Рохо — пошепна някой.

— И да не знае, ще се намерят такива да му обадят!

— Стражарите къде са? — попита Гжеля неспокойно.

— Като че ли към Липци тръгнаха.

Гжеля се завъртя из кръчмата и не го забелязаха кога излезе и се запъти по слоговете на нивите към Липци, като внимателно се оглеждаше наоколо.

Антек обръщаше поглед към навалицата като отпъден от чиния котарак и мислеше дали да се върне пак. Но като видя, че идват стражари, внезапно му дойде някаква мисъл, защото откърши по пътя възголям клон, подпря се на един плет и започна да го кастри, като го премерваше към ръката си и внимаваше в ония кучета, които макар че вървяха колкото можеха по-бавно, след малко се изравниха с него.

— Къде така, господин старши, на разузнаване ли? — започна подигравателно Антек.

— По служба, господин стопанино, като че ли пътя ни е общ, а?

— Много би ми било драго, ама ми се струва, че нашите пътища ще се разделят.

Антек бързо се огледа. По пътя нямаше жива душа, само дето канцеларията беше твърде близо. И той тръгна с тях, като се държеше все близо до плета и много внимаваше да не се хвърлят внезапно отгоре му.

Старшията се сети и продължи приятелския разговор, като се оплакваше, че още от сутринта не бил турил залък в уста.

— Писаря не пожали нищо за началника, трябва и за господин старшията да са оставили нещо недоядено. А из селата де ще намерите такива вкусни ястия? Така е, юфка и зеле не са за такива господа — подиграваше се нарочно той, та дори по-младият, стегнат момък с раздалечени едно от друго очи, забърбори нещо, но старшията нищо не каза.

А пък Антек само се подиграваше и правеше все по-големи крачки, та едвам успяваха да вървят заедно с него и вече не гледаха дупките и локвите по пътя. Селото бе празно, сякаш измряло, а слънцето тъй прежуряше, че само тук-там някой поглеждаше към тях или нейде-нейде се бялваха из сенките детски главички. Само кучетата ги изпращаха неизменно със силен лай и ръмжене.

Старшията запали цигара, цвъкна през зъби и взе да се оплаква, че никога не намира ни нощ спокойна, ни ден — постоянно служба и служба.

— Сега надали е лесно да изтръгнете и нещо дребно от селяните…

Стражарят запсува дори на майка, но Антек, понеже му бяха вече омръзнали тия хитрувания, стисна по-здраво тоягата си и рече направо заядливо:

— Да си кажа правичката, от вашата служба ползата е само това, дето псетата се налайват по селата и някой се лишава от последната си злотувка.

Старшията преглътна и това, но позеленя от яд и посягаше към шашката си, а когато дойдоха при последната къща, той неочаквано се хвърли към Антек и викна на другаря си:

— Дръж го!

Но зле подловиха работата си, защото, преди да успеят да го задържат, той ги отблъсна като кучета, отскочи настрана към къщата, озъби им се като вълк, размаха тоягата и засъска със сподавен прекъсван глас:

— Вървете си по пътя… не съм аз плячка за вас… и четворица да сте, няма да ви се дам… като на кучета избивам зъбите ви. Що искате от мене?… В нищо не съм виновен… Па ако търсите бой, добре… но по-рано поръчайте кола за кокалите си… И само да ме барне някой, само да се опита! — развика се Антек и ги заплашваше с тоягата си, готов дори да убива.

Стражарите застанаха като вкопани, понеже селянинът беше грамаден, побеснял, сопата чак ръмжеше в ръцете му. Старшията видя, че Антек не си играе, и се опита да обърне всичко на шега.

— Ха-ха! Славно! Харна шега излезе! — и се хвана за хълбоците божем от смях, върна се назад, но като мина двайсетина крачки, заплаши го с пестник и закрещя вече съвсем другояче:

— Пак ще се видим ние, господин стопанино, пак ще си поприказваме!

— Дано преди това болест те намери! — отвърна Антек, без много да му мисли. — Гледай го ти него, изплаши се, а на шеги ще ми го извърта. Ще си поприказвам и аз с тебе, само да те пипна нейде насаме — мърмореше той и ги изгледа, докато се изгубиха от очите му.