Владислав Реймонт - Селяни

— А кой ви наговори за това? — попита той по-тихо, като се наведе над него.

— Децата понякога и без учител поумняват — отговори хитро Антек.

— Виждам аз, че Рохо ненапразно се върти по селата — продължаваше дворянинът.

— И заедно с вашия чичо поучават народа, както могат.

Той рече натъртено това и го гледаше открито в очите, а дворянинът се засуети някак неспокойно и заприказва за нещо друго, но Антек нарочно довеждаше думата все за това и за различни други неволи на селяните, като постоянно се оплакваше от непросветеността и изоставеността, в която живее народът.

— Защото този народ не слуша никого! Нали знам как работят над него свещениците, как го призовават към труд, но всичко отива на вятъра.

— Е да, с проповед толкова ще му се помогне, колкото на умрял с кадилница.

— Ами с какво? Виждам, че си поумнял в затвора — подметна той хапливо, та Антек дори почервеня и примига, но отвърна спокойно:

— Поумнял съм, защото знам, че за всичко господа дворяните са виновни.

— Глупости дрънкаш. А какво лошо си видял от тях?

— Това, че в свободна Полша са обръщали внимание на народа, само колкото с камшик да го подгонват и да го притискат, а пък те се разпущали така, че разпуснали до крайност и целия народ, та сега трябва всичко отначало да се започва, всичко отново.

Дворянинът беше сприхав човек, та се разсърди и кресна:

— Селяндур такъв! Ти да не се занимаваш с това, което дворяните са вършили, а по-добре ще направиш да си гледаш там тора и вилата, разбираш ли? А езика си дръж зад зъбите, да не ти го отрежат!

И той изплющя с камшика и препусна, та чак коремът на кобилата се разигра.

Антек тръгна по пътя си също така сърдит и разгневен.

— Кучешко племе! — мърмореше си той ядосан. — Благородни господа, кучешките му синове! Когато имаше нужда от помощта на селяните, побратимяваше се с всекиго. Гадове такива! Самият той не струва и колкото заешка дърдонка, а другите нарича селяндури! — бушуваше ядно той и подритваше мухоморките, които се изпречваха по пътя му.

Тъкмо излизаше вече из гората на тополовия път и дочу някакви като че ли познати гласове. Той се огледа внимателно: под кръста, в сянката на брезите се гушеше една прашна каруца, а в края на гората стоеха Яшо органистовият и Ягуша.

Антек разтърка очи. Беше напълно уверен, че само му се е сторило така. Но не, те бяха и стоеха едвам на двайсетина крачки от него, загледани един в друг и радостно усмихнати.

Той много се зачуди и се ослушваше, но при все че чуваше гласовете им, не можеше нито дума да схване и разбере.

„Връщала се е от гората, той пътувал и се срещнали“ — помисли си Антек, но в същия миг нещо го бодна в сърцето. Той посърна и глухо и мъчително подозрение се раздвижи нейде в душата му.

„Не е така, ами са се наговорили!“ — Но като видя Яшовото свещеническо облекло и някак си светото му лице, се поуспокои и въздъхна с неизмеримо облекчение. Не можа обаче да разбере защо Ягуша се бе тъй пременила за в гората. И защо така синееха разискрените й очи. Защо така играеха червените й устни и такава радост лъхаше от нея. Яшо я обгръщаше с гладни вълчи очи, особено когато тя излъчваше напред пълните си гърди и му подаваше кошничката с боровинки, от която той си избираше и ядеше, па слагаше и на нея в устата.

— Току-речи свещеник, а му се ще като дете да се забавлява — пошепна Антек със съжаление и тръгна бързо към дома си, като виждаше по слънцето, че вече наближава привечер.

„Щом се допра до тоя трън под нокътя, и ме заболи — мислеше си той за Ягуша. — А как лакомо го гледаше, насмалко да го изяде. Ах, дано да те…“

Обаче напразно искаше да мине на друго, тоя трън и без това опираше до живо месо.

„А от мене бяга като от чума. То се знае, още една нова любов. Добре че с Яшо нищо няма да успее — все повече кипваше Антек в душата си. — Има жени като кучки: който не им подсвирне, по него не налитат.“

Той вървеше бързо, но не успя да се отърве от горчивите спомени. Някакви хора го отминаваха, а той не забелязваше никого. Едва при селото се поуспокои, понеже видя органистката, която седеше над изкопа и плетеше чорап, най-малкото й дете топуркаше пред нея из пясъка, а малкото стадо подскубани гъски щипеха тревата между тополите.

— Чак тук ли дойде с гъските, госпожо? — рече Антек, спря се и изтриваше изпотеното си чело.

— Излезнах да причакам Яшо, всеки миг може да пристигне.

— Току-що го задминах при гората.

— Яшо ли? Иде си вече! — развика се тя, като скочи на крака. — Мъни-мъни! Къде, пакостници ниедни? — вресна тя, понеже гъските някак случайно се бяха наврели в една ръж над пътя и стръвно почнаха да вършеят.