Владислав Реймонт - Селяни

Яшо започна да й се извинява, но някакво, резливо звънтене откъм вира прекъсна думите му.

— Чуваш ли, мамо? Навярно свещеника отива при болен с причастие.

— По-скоро звънят на пчели да не избягат, от поповия пчелин ще да са се роили. Свещеника сега си гледа повече бика и пчелина, отколкото черквата.

Тъкмо се доближиха до гробищата, и изведнъж ги връхлетя шумно бръмчене, та Яшо едвам успя да викне на каруцаря:

— Пчели! Дръж конете, че ще се уплашат!

Над черковния площад хучеше грамаден рояк пчели, носеше се нависоко като разбръмчан облак, въртеше се и търсеше удобно място, ту се снишаваше и се промъкваше между дърветата, а след него свещеникът, по панталони и риза само, без шапка, тичаше задъхан и постоянно махаше ръсилото, Ямброжи пък се прокрадваше отстрани из сенките, продължаваше усилено да звъни и крещеше. Те заобиколиха няколко пъти площада и не се застояха нито за миг, тъй като пчелите слизаха все по-ниско, сякаш имаха намерение да кацнат върху покрива на някоя къща. Децата, които бяха под стрехите, хукнаха да бягат, а пчелите изведнъж се поиздигнаха и се насочиха към Яшовата каруца. Органистката изписка, закри главата си с престилката и се скри някъде из крайпътния ров, конете се задърпаха, та каруцарят трябваше да скочи долу да им закрие очите, гъските се разхвърчаха, само Яшо стоеше спокойно с вдигната нагоре глава: роякът изведнъж изви току над него и се понесе право към камбанарията.

— Вода! — ревна свещеникът, като препусна след пчелите, настигна ги и тъй ги наръси с вода, че те не можеха вече да се движат с измокрени крила и започнаха да кацат по прозорчето на камбанарията.

— Ямброжи! Стълбата, ситото, по-скоро, че ще избягат! Побързай, куцако! Как си, Яшо, я запали огън в кадилницата, трябва да ги подкадим, ще се успокоят! — разпалено крещеше свещеникът и не преставаше да ръси по рояка, който кацаше. Не мина много време и стълбата бе вече изправена въз камбанарията; Ямброжи звънеше със звънчетата, Яшо пушеше с кадилницата като от комин, а свещеникът се катереше по стълбата и като достигна пчелите, взе да рови между тях да намери царицата.

— Ето я! Слава богу, няма вече да избягат! Подкади, Яшо, отдолу, че вече се разпълзяват! — даваше заповеди той и с голи ръце събираше накуп пчелите. Никак не се страхуваше от тях, макар че накацаха по главата и залазиха по лицето му. Той само им приказваше нещо тихичко и ги събираше, събираше в ситото, тъй като роякът бе много голям.

— Внимавайте! Сърдят се, може да жилят! — предупреждаваше той, като слизаше по стълбата, обграден от цял облак, който се виеше с бръмчене и с шум над него, а щом слезе, понесе пред себе си ситото с пчелите важно и тържествено, сякаш потир с причастие носеше. Яшо полюляваше кадилницата и окаждаше оттук-оттам около него, а Ямброжи подрънваше звънчетата и току ръсеше. В такова шествие вървяха те към пчелина зад къщата, дето в отделна градинка имаше няколко десетки кошери, тъй бръмнали, като че във всеки от тях имаше роене.

А когато свещеникът се залови да нагажда пчелите, Яшо, хубаво изгладнял и изморен, се измъкна към дома си.

То се знае, че му се израдваха неизказано, а пък що писъци бяха, що целуване и въпроси, то нямаше край. Щом мина първата радост, сложиха трапеза, па като взеха да принасят и да му сипват най-различни вкусни неща, па като го замолиха, па като го подканяха да яде, та цялата къща се тресеше от тичане, нали всички гледаха да му услужат и да бъдат по-близо до него. Тъкмо в тази врява влезе запъхтян Гжеля, кметовият брат, и попита неспокойно дали не са видели Рохо. Но никой не бе го видял.

— Не мога никъде да го намеря — оплакваше се загрижено Гжеля и без да влиза в разговор, отърча по-нататък да го дири по къщите. Веднага след неговото излизане повикаха Яшо при свещеника. Той не искаше, бавеше се, но трябваше да отиде.

Свещеникът го чакаше на пруста при сложена следобедна закуска, целуна го бащински и като го накара да седне до него, рече му твърде любезно:

— Радвам се, че си дойде. Ще имам с кого да чета молитвеника! А знаеш ли колко тазгодишни рояци имам? Петнайсет! Пък силни като стари, някои вече напълниха по четвърт кошер с мед! Повече от тях се изроиха. Казал бях на Ямброжи да нагледва, ама той, тиквеника му, заспи и пчелите… фиут! — в гората. Един рояк воденичаря ми открадна! Открадна го, ти казвам! На неговата круша избяга, а той го взе като да е негов, па сега не иска и да чуе за връщане! Яд го е на мене зарад бика и ми отмъщава, както вече може, крадец ниедин. Ами за Фелек чул ли си вече? Тия гадове хапят като оси, е-ех! — простена свещеникът и се бранеше с кърпичка от мухите, които постоянно кацаха по лисата му глава.