Владислав Реймонт - Селяни

— Това съм аз, Агата! — И тя се надигна и разпери учудено ръце. — Исусе, господин Яшо!

— Лежи си спокойно. Болна ли си? — попита я загрижено той, попримъкна едно трупче, седна близо до нея и едва различаваше изсъхналото й като пръст лице.

— Чакам само кога ще се смили господ. — Гласът й звучеше тържествено.

— Какво ти е?

— Нищо, смъртта расте в мене и чака да ме пожъне. Прибраха ме Клембови у тях да си умра, та само си се моля на бога и чакам търпеливо тоя час, кога умирачката ще почука и ще каже: ела, измъчено душо.

— Ами защо те не пренесат в стаята?

— Е-ех, докато още не е дошло време, защо ще им заемам там мястото… и тъй трябваше да преместят телето из отвода зарад мене. Но ми обещаха, че в последния ми час ще ме пренесат в стаята, на легло, под иконите, и свещ ще ми запалят… и свещеника ще повикат… после ще ме облекат в празнични дрехи и ще ме погребат като господарка. То се знае, за всичко съм дала… хората са добри, надали ще оставят сиротата. Няма, няма дълго да им преча тука… и пред свидетели ми обещаха, пред свидетели…

— Ами не домъчнява ли ти, като си самичка? — Гласът му бе пълен с жал и сълзи.

— Много ми е добре, господине. А малко ли свят виждам през вратата? Кой по път мине, кой заговори някъде, кой дори и при мене назърне и каже някоя блага дума, все едно като по село да ходя. А пък като отидат всички на работа, кокошки поровят в сметта, свине загърдят под стената, кучета назърнат, врабчета влязат в отвода, слънце ми погрее пред залез, па случи се, та някой немирник хвърли буца пръст и деня мине, докато видиш. Па и нощем ми идват, то се знае… мнозина…

— Кой? Кой ти идва? — рече Яшо и се вгледа в разтворените й и сякаш невиждащи очи.

— Моите, ония, дето отдавна измряха… роднините ми и познатите. Истина ти казвам, господине, идват… А веднъж — шепнеше тя с усмивка на неизказано щастие и сладост — дойде тихичко при мене света Богородичка и ми каза: „Лежи си, Агато, Исус Христос ще те възнагради!…“ Самата Ченстоховска Богородичка, познах я веднага… с корона, загърната с мантия и цяла в злато и корали… Поглади ме по главата и рече: „Не бой се, сирота, господарка ще бъдеш, първа господарка в небесния чифлик, госпожа ще бъдеш, дворянка…“

Така си приказваше старицата като птичка, когато заспива, а наведеният над нея Яшо слушаше и гледаше сякаш в някаква неразгадаема пропаст, в която клокочи нещо тайно и приказва, и святка, и става нещо такова, което човешкият ум не може да го разбере. Някак страшно му стана, но не можа да се отдели от тази човешка прашинка, от този вече изнемощял стрък, който трепкаше като угасващ в мрака лъч и сънуваше вече дните на новия живот. Той за първи път назърна отблизо в неумолимата участ на човека, та нищо чудно, че го овладя грозен страх, жал притисна душата му, сълзи напълниха очите му, съчувствено съжаление го прегъна доземи и гореща сърдечна молитва сама се отронваше от разтрепераните му устни.

Старата се сепна от унеса, вдигна глава и прошепна с възхищение:

— Пресвети ангеле! Сърдечни мой месечко!

А после той стоя дълго до някаква стена, припичаше се на слънце и погледът му се радваше на този ясен ден и на живота, който кипеше наоколо.

Пък и какво от това, че някаква душа скимтеше там в ноктите на смъртта!

Слънцето не преставаше да свети, житата шумяха, бели облаци плуваха високо-високо, деца играеха по улиците, из градините червенееха зрели ябълки, в ковачницата биеха чукове, та по цялото село се чуваше: кой кола потягаше, кой коса ковеше и се тъкмеше за жътва, току-що изпечен хляб миришеше, жени разговаряха, забрадки съхнеха по плетищата, движение по нивите и дворищата, както биваше всеки ден, както винаги. Човешкият рояк гъмжеше насам-натам всред грижи и труд и дори не мислеше кой пръв ще си отиде по реда.

Нима някой би имал полза от това?

Та и Яшо скоро се отърси от скръбта и отиде по селото.

Поседя малко при Матеуш, който вече изкарваше стените на Стаховата къща; постоя край вира с Плошковица, която белеше платна; посети болната Южка; наслуша се на вайканиците на кметицата; погледа в ковачницата как ковачът близничеше коси и назъбваше сърпове. По-нататък той назърна и в градините, където работеха най-вече моми и жени. Всякъде му се радваха много, поздравяваха го приятелски с добре дошъл и с гордост го гледаха: нали беше липченско чедо, един вид роднина на всички.

Най-сетне се отби и у Доминиковица; старата седеше пред къщи и предеше вълна; той се почуди как преде, като й бяха превързани очите.