Владислав Реймонт - Селяни

— Защото господин Яшо тъй умно разправя, пък аз нищо не мога да разбера.

— Иска ти се и тебе да учи! — засмя се тя снизходително. — Ами това се учи в големите училища — добави с гордост тя, като се увлече в дълъг и широк разговор за сина си, понеже обичаше Ягуша и с радост я канеше у тях. Па и Ягуша с готовност й помагаше във всяка работа и честичко донасяше това-онова: било круши, било боровинки, било дори и по топчица прясно масълце.

Ягуша слушаше тия разговори винаги с еднакъв жар, но щом Яшо излезеше от къщи, и тя ставаше уж да иде при майка си, защото страшно обичаше да го следи с поглед отдалече, и неведнъж, скрита в житото или зад някое дърво, тя гледаше след него дълго и с такова умиление, че не можеше да сдържи плача си.

Но най-мили й бяха онези къси, затоплени и ясни нощи, когато, щом майка й заспиваше, тя изнасяше постелята си вън в градината и легнала възнак, загледана в небето, което трепкаше през клоните, потъваше в някакви пресладки безкрайни мечти. Топлият нощен полъх я галеше по лицето, звездите я гледаха в широко отворените очи. Изпълнените с благоухания гласове на мрачините, гласове накипели от тревожен жар и умиление, задъханите шепоти на листа, сънните, прекъсвани шумоления на някакви създания, сякаш сподавени въздишки, сякаш викове нейде изпод земята, сякаш тревожни кикоти, се лееха като чудна музика в нея и я пронизваха с жар и трепет, спираха дишането й и я разпъваха в такова протягане, че тя се свличаше на хладната роена трева и падаше тежко като узрял плод… И лежеше безсилно, преизпълнена с някаква свещена родилна сила като зреещите ниви, като натежалите от плод клони, като узрялата пшеница, готова да се предаде на сърповете, на птиците или на вихрите, защото вече с еднакъв копнеж чакаше каквато и да било участ.

Такива бяха тези къси, горещи и ясни нощи за Ягуша, такива жежки, знойни юлските дни, които отминаваха като сладък, постоянно жадуван сън.

Тя и ходеше като насън, и едва вече съзнаваше кога е ден и кога е нощ.

Доминиковица усещаше, че с нея става нещо особено, но не можеше да го разбере, та само се радваше на неочакваната й и разпалена набожност.

— Ще ти кажа, Ягушо, че който е с бога, и бог е с него! — повтаряше с доброта майката.

Ягуша само се усмихваше, пълна с тихо и покорно щастие и очакване.

И един ден съвсем неочаквано срещна Яшо. Той седеше до една гранична могилка с книга в ръка; тя не можа да се върне и застана пред него, облята в руменина и силно засрамена.

— Какво правиш тука?

Тя заекваше от вълнение, да не би да се досети той нещо.

— Седни, виждам, че си уморена.

Тя се колебаеше и не знаеше какво да прави. Тогава той я дръпна за ръката и тя седна до него, като скри набързо босите си крака под вълненика.

Но и Яшо бе смутен и се оглеждаше безпомощно наоколо.

По нивите бе пусто, липченските покриви и овощни градини се издигаха като далечни острови над житата, вятърът полюляваше класовете, миришеше на напечена мащерика и на ръж, някаква птица прелетя над тях.

— Страшно горещо е днеска! — каза той, само и само да започне.

— И вчера припичаше също така! — Някаква радостна уплаха я хвана за гърлото, та едвам можа да отговори.

— Скоро ще почне жътва.

— Така е, то се знае — потвърждаваше тя, вперила тежък поглед в него.

Той се усмихна и се опита да говори по-свободно, почти шеговито:

— Пък ти, Ягушо, всеки ден ставаш все по-хубава…

— Ех, не ми е до хубост сега! — И тя плувна в червенина, пламъци лумнаха от потъмнелите й очи, а устните й затрепкаха в притаена усмивка от радост.

— Истина ли не искаш да се жениш, Ягушо?

— И насън не ми идва да се женя, лошо ли ми е самичка?

— И никой ли не ти се харесва? — набираше той все повече смелост.

— Никой, никой! — поклащаше тя глава и го гледаше със сладко замечтани очи.

Той се наведе и погледна дълбоко в тези небесносини пропасти; в погледа й имаше най-дълбока, най-сладка и най-доверчива молитва, пламенен вик на сърце, разтуптяно като при пренос. Душата й пърхаше като слънчевите трептения над полята, като птица, унесена в песен високо над земята.

Той се отдръпна някак чудно неспокоен, потърка очи и стана.

— Трябва да си вървя! — Кимна й за сбогом и тръгна по широкия слог към село, като четеше от време на време от книгата или блуждаеше с поглед. Но по едно време се озърна и спря.

Ягуша вървеше на няколко крачки след него.

— Защото и на мене оттука ми е най-близо — обясняваше тя някак изплашена.