Владислав Реймонт - Селяни

— Ами Клембовото момче току-що каза, че казаци идат откъм Воля — добави Причековица, затичала нанякъде.

Ягуша ускори крачки и вече с голямо вълнение дойде до къщи. Майка й седеше с къделя на прага и при нея няколко раздрънкали се жени.

— Както тебе виждам сега, така ги видях: седят в отвода, а по-старшите в стаите на свещеника.

— А Михал органистовия изпратиха да повика кмета.

— Кмета да вика! Казвам ви аз, мили мой, не е шега тая работа, ще излезе тя някаква…

— Може да са дошли само данъци да събират.

— Ех, за това толкова народ ли ще дохожда? Друго нещо ще да е.

— Така е, ама ще видите, че не ще да е на добро, помнете ми думата.

— Да ви кажа ли защо са дошли? — подзе Ягустинка, като пристъпи до тях.

Жените се приближиха една до друга и проточиха шии като гъски, заслушани любопитно.

— Вас ще ви записват за войници — засмя се тя кресливо, но никоя не й отвърна, само Доминиковица рече язвително:

— Ти все с тия кучешки шеги.

— Защото от влакното валмо правите, всички са си глътнали езиците от страх, а всяка иска да стане нещо. Голяма работа — стражари!

Плошковица се намъкна в портата с шишкавия си корем и захвана да разправя как веднага нещо я жегнало, щом току забелязала каруците, как…

— Мълчете, мари! Гжеля и кмета тичат към поповия дом.

Вдигнаха очи към отсрещната страна на вира и съпровождаха двамата братя.

— Я виж, и Гжеля викат.

Но не бяха прави, защото Гжеля пусна брат си да влезе вътре, а той разгледа оставените пред дома каруци, поразпита каруцарите, изгледа седналите в отвода стражари и силно разтревожен отърча при Матеуш, който работеше на Стаховата къща. Матеуш тъкмо бе възседнал слемето и врязваше жлебчета да сковава мертеците на покрива.

— Още ли не са си отишли? — попита той, без да престава да дяла.

— Не са и там е лошото, че не се знае за какво са дошли.

— Нещо недобро има в тая работа — почна да заеква старият Билица.

— Може за събранието да е! Началника нещо заплашваше, а стражарите поразпитваха тук-там кой бунтува Липци — рече Матеуш, като се смъкваше на земята.

— Тъкмо това ще да е, за мене са дошли! — пошепна Гжеля, огледа се неспокойно, побледня и задиша тежко.

— Мене ми се чини, че по-скоро за Рохо! — забеляза Стахо.

— Истина, нали за него и подпитваха! Пък и наум не ми идваше! — отдъхна с облекчение Гжеля, но загрижен доста за Рохо, рече тъжно:

— То се знае, че ако задържат някого, само Рохо ще вземат!

— Ами как, нима ще го дадем? Родния ни баща, а? — викна Матеуш.

— Де можеш да им се противиш, и дума да не става…

— Той само да се скрие някъде, трябва да му се обади, то се знае… — заекваше Билица.

— Може пък друго нещо да е, може да е някаква кметова работа — намеси се несмело Стахо.

— За всеки случай аз ще отърча да го предупредя! — викна Гжеля, втурна се в житата и се промъкна през градините до Боринови.

Антек седете пред къщи и клепеше върху една наковалничка сърпове. Той скочи разтревожен, щом узна каква е работата.

— Да, да, видях ги, че пристигнаха. Рохо, я ела при нас! — викна Антек.

— Какво има? — попита Рохо, като подаде глава през прозореца, но преди да му кажат, дотича с изплезен от умора език Михал органистовият.

— Знаете ли, Антони, у вас идат джандарите! При вира са вече…

— За мене са! — изстена Рохо и отпусна тъжно глава.

— Господи! Божичко! — писна Ханка, като застана на прага и го удари на плач.

— Тихо! Трябва да се направи нещо! — шепнеше Антек и мислеше напрегнато.

— Селото ще събера и няма да те дадем, Рохо! — ежеше се Михал, като откърши един як клон и святкаше страшно с очи.

— Не дрънкай глупости! Рохо, по-скоро зад сенарника и в житото, по-скоро! Причакай там в някоя бразда, докато те повикам. Бързо, докато не са дошли…

Рохо се завъртя из стаята, хвърли някакви хартии на Южка, която лежеше в леглото си, и й пошепна:

— Скрий го под себе си и не ги давай!

И както си беше, без шапка и без клашник, шмугна се в градината и пропадна като камък във вода, само житото нейде зад сенарника се пораздвижи.

— Върви си, Гжеля! Ханко, гледай си работата! Бягай, Михале, и ни гък! — даде заповед Антек, па седна пак при прекъснатата си работа и започна да клепе тъй равничко и спокойно, както и по-рано, само че час по час поглеждаше острието срещу светлината и мяташе погледи на всички страни, понеже кучетата лаеха все по-близо и скоро се раздадоха тежки стъпки, дрънкане на саби и разговори…

Сърцето му затуптя, ръцете му затрепереха, но той чукаше равномерно, едно след друго, без да откъсва очи от работата, докато най-сетне те застанаха отпреде му.