Владислав Реймонт - Селяни

Ягуша неизвестно защо заплака тихичко.

— Какво ти е, какво? — попита я благо Рохо.

— Та знам ли, нещо ми е мъчно…

Но и на всички бе мъчно и някаква жалба разпъваше душите им, та седяха отпуснати и с угаснали погледи обгръщаха Рохо, който в тоя миг им изглеждаше като бог и светец. Той седеше под кръста, от който тежко увисналият Христос като че ли благославяше с окървавените си ръце побелялата му измъчена глава. И ето че заговори с пълен с надежда глас:

— А за мене да се не грижите, аз съм една прашинка, един стрък от буйна нива, ще ме хванат, ще ме унищожат и какво от това, когато ще останат още толкова много като мене и всеки е готов да даде живота си за делото… Па ще дойде време, когато ще се появят хиляди такива. Ще дойдат от градове, от селски къщи, от чифлици и в тази непрекъсната върволица ще положат главите си, ще дадат кръвта си, ще паднат един след друг, ще се трупат като камъни, докато от тях не се изгради онази света, възмечтана църква… Казвам ви, че ще се издигне тази църква и ще трае во веки веков, и никаква лоша сила няма да я победи, защото ще израсте от жертвена кръв и от любов…

И разправя той надълго и широко, че нито една капка кръв, нито една сълза, нито едно усилие не отива напразно, че постоянно, като житата на наторени ниви, се раждат все нови борци, нови сили, нови жертви, докато най-сетне дойде онзи свещен ден, ден на възкресение, ден на правда и справедливост за цял народ…

Говореше разпалено, а понякога тъй мъдро, че дори не можеше всичко да се разбере. Но тях ги обзе свещен огън, сърцата им се напрегнаха от унес и от такава вяра, мощ и копнеж, че Антек дори извика:

— Божичко… поведи ме само… па ако ще на смърт, ще отида, ще отида…

— Всички ще идем и каквото се изпречи на пътя ни, ще го унищожим!

— И кой ли ще ни се опре, кой ще ни надвие? Само да се опита…

Така избухваха те един след друг и все по-разпалено, та той трябваше да ги усмирява, и като се приближи повече до тях, почна да им говори какъв ще бъде оня възмечтан ден и какво трябва да правят те, за да го ускорят…

Рохо приказваше тъй важни и съвсем неочаквани неща, а те слушаха с притаен дъх, с тревога и с радост в същото време и приемаха всяка негова дума с трепет на сърдечна вяра, като пресвето причастие… Защото той отваряше сърцата им, рая им показваше, та душите им падаха на колене от очарование, очите виждаха неописуеми чудеса, а сърцата се хранеха с ангелското пресладко пение на надеждата…

— От вас зависи да стане това — завърши той вече доста уморен.

Месецът се скри зад облак, небето посивя и полята помътняха, гората нещо тихо заприказва, житата тревожно зашушнаха, нейде от далечните села се носеше кучешки лай, а те седяха неми, чудно тихи и още вслушани, сякаш опиянени от думите му и тъй тържествени като след велика клетва.

— Време е вече да тръгвам! — рече Рохо, като стана. Той прегръщаше всекиго, притискаше го до себе си и го целуваше за сбогом. Едва не се разплакаха от жал, а той коленичи, каза късичка молитва, падна ничком и прегърна земята като майка, с която завинаги се разделя.

Ягуша чак се занесе от хълцане, а мъжете крадешком бършеха очи.

И веднага се разотидоха.

Само Антек и Ягуша се върнаха в село, а другите се изгубиха нейде край гората.

— Па пред никого да не казваш какво си чула! — рече след дълго Антек.

— Това ми е работа да търча да разправям по къщите — каза ядосано тя.

— Да пази господ кмета да не се научи — напомни той строго.

Тя нищо не отвърна, само ускори крачките си, но той не се остави да го изпревари, а вървеше отстрани и час по час поглеждаше разплаканото й и ядовито лице…

Месецът отново изгря и висеше над самия път, а те вървяха като по сребриста межда, оградена от разкривените сенки на дърветата. Изведнъж сърцето на Антек затрептя, копнеж протегна ненаситните ръце, той се доближи тъй близо до нея, че стигаше само да посегне и да я притегли към себе си. Но не посегна, не се реши, а и упоритото й и надменно мълчание го възпираше, та само рече хапливо:

— Бързаш, сякаш искаш да избягаш от мене…

— Така си е! Ще ни види някой и ето ти нови клюки.

— Или пък при някой друг бързаш!

— То се знае, нямам ли право! Не съм ли вдовица!

— Виждам, че ненапразно казват, че се тъкмиш за домакиня на свещеник…

Тя се спусна вихром, а сълзите като буйни горещи потоци потекоха из очите й.

По краищата, по песъчливите места и по по-слабите ниви излизаха със сърпове, а тук-там по височините блясваха вече и коси, но в селата, чиято земя беше по-тлъста, още се стягаха и жътвата всеки ден можеше да започне.