Владислав Реймонт - Селяни

— Тук ли е Рохо? — попита кметът страшно изплашен.

Антек обгърна с поглед всички и отговори бавно:

— Из селото ще да е, от сутринта не съм го видял.

— Отворете! — заповяда гръмогласно един старшия.

— Та разтворено е! — отвърна Антек, като се надигна от пейката.

Чиновникът влезе заедно с жандармите в къщи, а други стражари отърчаха да наглеждат градината и двора.

На улицата вече се насъбра половината село и гледаха мълчаливи как претърсват къщата, сякаш е копа сено. Антек трябваше всичко да отваря и да им показва, а Ханка седеше при прозореца с детето на гърди.

Разбира се, че търсиха напразно, но тъй разглеждаха навред и тъй не пропущаха нищо, та един дори и под леглото назърна.

— Там е той, чака ви да го намерите! — промърмори Ханка.

Старшията съзря на масата някакви книжки, притиснати с металическо кръстче. Той скочи като рис към тях и почна внимателно да ги разглежда.

— Откъде ги имате?

— Рохо ще да ги е оставил, така си седят там.

— Жената е неграмотна — обясни кметът.

— Кой от вас може да чете?

— Никой, така са ни учили в училището, че сега никой не може да разбере дори и молитвеника! — отговори Антек.

Старшията предаде на един стражар книжките и мина в другото отделение на къщата.

— Какво, болна ли имате? — рече той и се приближи до Южка.

— Болна, от няколко недели лежи от сипаница.

Чиновникът бързо се отдръпна към отвода.

— В тази ли стая живееше? — разпитваше той кмета.

— И в тази, и където му се случеше, като просяк.

Разглеждаха всички кътчета, дори и зад иконите; Южка ги следеше с разпалени очи и тъй разтреперана от страх, че когато един от тях се доближи до нея, тя се развика като обезумяла:

— Да не съм го скрила под мене? Търсете!…

А когато привършиха, Антек пристъпи до старшията, поклони му се ниско и го попита с покорен глас:

— Извинявайте, ама да не би Рохо да е направил някакво престъпление?

Чиновникът го изгледа някак отблизо в лицето и му рече натъртено:

— Вижда се то, че го укриваш, затова заедно ще отпътувате, чуваш ли?

— Чувам, само че не мога да разбера какво има! — рече Антек и се почеса угрижено, а чиновникът го погледна свирепо и отиде по селото.

Те ходиха и в други къщи, тук-там назърнаха и поразпитаха кого де се случеше, докато слънцето залезе и пътищата се претъпкаха с подкарани от паша стада. Тогава те си отпътуваха, без да намерят нищо.

Селото си отдъхна. Изведнъж на всички се отвориха устата, защото всеки разказваше как претърсвали у Клембови, как у Гжеля, у Матеуш, и всеки най-добре бе видял всичко, най-малко се страхувал и най-много се ядосвал.

А когато останаха сами, Антек рече тихо на Ханка:

— Виждам, че работата е опряла дотам, та не ще можем да го държим в къщи.

— Ами как, ще го изпъдиш ли! Такъв свет човек, такъв благодетел!

— Ай дявол да го вземе! — завайка се Антек и не знаеше вече какво да прави. Добре, че след малко дотичаха Гжеля и Матеуш и за да решат нещо сигурно, затвориха се в плевнята, понеже в къщи все някой дохождаше да пита нещо.

Тъмнината вече напълно заслони света, Ханка издои кравите и Петрек си дойде от гората. Чак тогава излязоха. Антек веднага се залови да стяга бричката, а Гжеля и Матеуш, за да замажат очите на хората, тръгнаха по село да търсят Рохо.

Всички се чудеха на това, защото бяха дълбоко убедени, че е скрит някъде у Боринови.

— Веднага след обеда изчезна някъде, та и следа не може да се намери от него! — казваха приятелите.

— Какъв късмет, а то сега щеше да пътува в окови!

И мигом се разнесе, както желаеха тримата, че Рохо от след обед го няма вече в село.

— Подушил е и дим да го няма, където очите му видят! — казваха те задоволени.

— Дано само не се връща вече, не ни е дотрябвал! — рече старият Плошка.

— Пречи ли ти? Нещо да не ти е напакостил? — изръмжа Матеуш.

— А малко ли глави размъти? Малко ли ви възбунтува? Зарад него ще пострада цялото село…

— Тогава хванете го и го предайте!

— Ако имахте ум, отдавна да сте го…

Матеуш изпсува и посегна да го набие, та едва ги разтърваха, а той само го нахока като куче, закани му се с пестник и си отиде. А понеже се беше вече напълно стъмнило, и народът се разотиде по домовете си.

Тъкмо това чакаше Антек, тъй като, щом улиците опустяха и хората седнаха да вечерят, а по селото се разнесе миризма на пържена сланина, стържене на лъжици и тихи разговори около софрите, той доведе Рохо в стаята, където лежеше Южка, и не позволи да се запали лампа.