Владислав Реймонт - Селяни

Рохо хапна нещо набързо, посъбра каквото имаше свое и се сбогува с жените. Ханка падна в краката му, а Южка избухна в жалостен сърдечен плач.

— Останете си сбогом, може пак да се видим! — шепнеше насълзен Рохо, притискаше ги до гърдите си и целуваше главите им като роден баща, но понеже Антек го подканяше да бърза, той благослови децата и къщата, прекръсти се и тръгна към прелеза при сенарника.

— Бричката ще чака у Шимек на Подлесието, а Матеуш ще те закара.

— Трябва да се отбия до някои хора из селото… Къде ще се срещнем?…

— При кръста до гората, ей сега тръгваме за там…

— Добре, защото имам още доста нещо да си поприказвам с Гжеля.

И той изчезна в мрака, та и стъпките му дори заглъхнаха.

Антек впрегна конете, сложи някоя крина ръж и чувал картофи в бричката, поприказва надълго нещо настрана с Витек и рече високо:

— Витек, откарай конете при Шимек на Подлесието и веднага се връщай! Чу ли?

Момчето само метна поглед, пипна юздите на конете и тъй силно ги подкара, че Антек викна след него:

— По-полека, лудетино, че ще ми разсипеш конете!

А в това време Рохо се промъкна тихо у Доминиковица, където имаше някакви неща, и се затвори в килера.

Йенджих пазеше на пътя, Ягуша постоянно наглеждаше към портата, а старата седеше в къщи и неспокойно се ослушваше.

Мина доста време, докато той излезе, поприказва още малко настрана с Доминиковица, преметна торбата си на рамо и щеше да тръгне, но Ягуша настоя да му я отнесе поне до гората. Той не се възпротиви на това, сбогува се със старата и тръгна през градината към полето.

Вървяха те бавно, предпазливо и мълчаливо по слоговете.

Нощта бе ясна и изпъстрена с безброй звезди, заспалата земя почиваше в тишина, само нейде в селото лаеше куче…

Стигнаха вече до гората, когато Рохо се спря и хвана Ягна за ръка.

— Ягушо — пошепна благо той, — внимавай какво ще ти кажа!

Тя слушаше внимателно, разтърсвана от някакво лошо предчувствие.

Той й говори като свещеник на изповед и й напомняше за Антек, за кмета и най-много за Яшо! Молеше я и я заклеваше във всичко свето да се опомни и да започне другояче да живее!

Тя отвърна засраменото си лице, горещ срам я обзе цялата, сърцето й се сви от мъка, но когато спомена за Яшо, тя вдигна гордо глава.

— Ами какво лошо правя пък с него?

Той започна да я убеждава, както си знаеше, и да и представя с добром какви изкушения стават и до какъв грях и до какви престъпления може да ги доведе дяволът…

Тя не слушаше, а само въздишаше и се носеше с мисъл към Яшо, и сочните й пълни с кръв устни шепнеха сладко, горещо и безумно: „Яшо! Яшо!“, а разпалените й очи се носеха някъде като разпели се птичета и се въртяха над неговата най-мила глава…

— Ами аз след него накрай света бих отишла! — се изтръгна от устата й, та Рохо се разтрепера, погледна в широко отворените й очи и млъкна.

На края на гората при кръста се забеляза нещо като клашници.

— Кой е там? — и той се спря неспокойно.

— Ние сме? Свои!

— Преплитат се вече краката ми, та ще си почина малко — рече Рохо, като сядаше между тях. Ягуша сне торбата и седна малко настрана под кръста, в дълбоката сянка на брезите.

— Само някои нови грижи да нямате…

— Е-ех… най-лошо е, че си отиваш вече от нас! — рече Антек.

— Може би ще дойда пак някога, може би!…

— Ах, гадове такива, да гонят човека като краставо куче! — избухна Матеуш.

— И защо, боже мой, защо? — простена Гжеля.

— За това, че искам правда и справедливост за народа! — обади се тържествено Рохо.

— За всекиго на света е лошо, ама най-лошо е за справедливия човек.

— Не грижи се, Гжеля, ще дойде, ще дойде и добро…

— Така и аз смятам, защото тежко е да се помисли, че всички усилия ще отидат напразно.

— Трай, коньо, за зелева трева! — въздъхна Антек, загледан в сянката, където му се белееше лицето на Ягуша.

— Казвам ви, че който плеви бурените и сее добро семе, той ще и да жъне, когато му дойде времето!

— Ами ако не се роди? Нали и това може да се случи?

— Е да, но всеки сее с надежда, че двойно повече ще му се роди.

— То се знае, иначе кой би се заел да се трепе напразно?

Всички се замислиха дълбоко над тия думи.

Вятър повея, над тях зашумоляха брезите, глухо зашумя гората, а по полята се понесе съскавият шум на житата. Месецът изплува и се носеше по небето като из улица между натрупани в редици бели облаци, дърветата хвърляха рехави от светлината сенки, сови тихо и лекичко хвърчеха около главите им, а някаква скръб обземаше сърцата.