Владислав Реймонт - Селяни

Защото дните бяха за нея като непрекъснати празници, като тържествени грехоопрощения в непрестанната радост на литургията, която се отслужваше неспирно в душата й; защото погледнеше ли към полето, същото нещо й звъняха узрелите класове, звънеше й спеклата се земя, звъняха натегналите от плодове градини, звъняха далечните гори и онези облаци-скитници, и онази пресвета дарохранителница — слънцето, издигната високо над света, и всичко пееше заедно с нейната душа един извисен до небето химн на благодарност и радост:

— Светецо! Светецо! Светецо!

Хей, колко е хубав този свят, когато го гледат влюбени очи!

И колко е силен човек в такъв свещен час! С бога би се борил, на смъртта не би се дал, дори на участта си би се противил. Животът му е непрекъсната веселба, а дори и най-нищожната гадинка му е брат. Пред всеки ден би коленичил с благодарност, всяка нощ би благославял и на всяка крачка цял би се раздавал на ближните и пак богат си остава, и все му приижда сила, любов и още по-чудни дни.

Неговата душа се носи високо из световете, оглежда отблизо звездите, самонадеяно докосва небето и за вечно щастие копнее, защото й се струва, че няма граници, нито пречки за нейната сила и любов.

Същото се струваше и на Ягуша в това време на любовта.

Наставаха обикновени дни, дни на усилени приготовления за жътва, а тя тичаше на работа, разпяла се като чучулига, неуморно радостна и сватбено разцъфтяла като розата в градинката й, като ружите стройна, като онзи цвят на божията нива, най-хубава и тъй привличаща погледите, тъй примамлива със светнали очи и все усмихната, че дори и старите я следяха с погледи, а момците започнаха отново да се увъртат около нея и с въздишки да се спират край дома й. Но тя отпращаше всекиго по пътя му.

— Ако ще би да пуснеш корен тук пред къщи, пак нищо няма да те огрее — казваше им тя на подбив.

— С всекиго се вече подбива! И като дворянка се големи! — оплакваха се пред Матеуш, а той само жално въздъхваше, понеже и него го огряваше само толкова, че можеше понякога привечер да поприказва с Доминиковица и да гледа как Ягуша шета в стаята и си пее. Гледаше я той и слушаше тъй горещо, че все по-печален си отиваше и все по-често се отбиваше в кръчмата, след което вдигаше скандали в къщи. То се знае, че най-много си изпащаше Тереска, та ходеше вече едвам жива от мъки, а веднъж, като срещна Ягуша, отвърна лице от нея и плюна.

Но Ягуша, загледана нейде пред себе си, отмина и дори не я забеляза.

Ядосаната Тереска свърна към момите, които перяха на вира.

— Видяхте ли я каква се пери като паун! Минава и не поглежда човека.

— Па пременена като за черква.

— Как не, като седи до пладне да се реши.

— И току само си купува кордели и накити — приказваха те завистливо, защото от някое време, щом се покажеше из село, все я следяха женски погледи, остри като нокти и като змии отровни. При най-незначителния повод я емваха на езиците си и я разтърсваха от всяка една страна, та бог да пази, понеже не можеха да й простят, че се облича като никоя друга и че е най-стройна от всички, да не говорим за това, което правеше с мъжете.

— Държи се на голямо, та не може да я търпи човек.

— Па се гизди като дворянка и откъде ли взима за всичко това?

— Хе, па за какво е така любезна с кмета?

— Казват, че и Антек не жали парите си… — думаха си на ухо стопанките, събрали се при портата на Плошковица.

— Толкова го е грижа Антек за нея, колкото куче за рога — намеси се Ягустинка, — друг сега е там на реда! — И тя се засмя така многозначително, че захванаха да я умоляват най-настоятелно да каже, но тя нищичко не издума, само накрая им рече:

— Не разнасям сплетни. Имате очи, гледайте си сами!

И от този миг още сто чифта очи тръгнаха да следят стъпка по стъпка Ягуша като ловни кучета заек.

Но Ягуша, ако и да срещаше на всяка крачка тия притаени да дебнат погледи, нищо не се досещаше; какво я интересуваха те, когато всеки ден можеше да вижда Яшо и да потъва до смърт в неговите очи?

У органистовица тя отиваше току-речи всеки ден и винаги в такова време, когато Яшо биваше у дома си. Често пъти, когато той седеше наблизо до нея и тя усетеше върху себе си погледа му, едва не припадаше от сладост: сякаш вряла вода я обливаше, краката й се разтреперваха и сърцето й биеше като чук, а веднъж, когато той учеше сестра си в другата стая, тя чак дишането си спотайваше и се вслушваше в гласа му като в някакъв сладък звън, та органистката забеляза:

— Защо тъй внимателно се прислушваш?