Владислав Реймонт - Селяни

— Каруцата бе спряла до кръста, а той приказваше с някаква жена.

— Някоя позната ще да е срещнал и си приказват. Ей сегичка ще си дойде. Милото ми момченце, той дори и чуждото куче не пропуща да не го погали. Ами коя ли е срещнал?

— Не загледах добре, но ми се стори, че беше Ягуша. — А като видя, че тя се начумери някак неприятно, добави с многозначителна усмивка: — Не познах, че се изгубиха от очите ми някъде из шумака… навярно от горещината…

— Светци божи! Какво пък ти е влезнало в главата? С такива ще се занимава Яшо…

— Толко добра е тя, колко и другите, а може да е и по-добра! — ядоса се той.

Органистката задвижи по-бързо иглите и се вгледа някак по-втренчено в чорапа. „Дано езика ти да изсъхне, плескало ниедно — мислеше си тя, дълбоко докачена, — с такава никаквица ще се занимава Яшо… току-речи свещеник вече…“ — Но тя си спомни различни свещенически истории и я обзе безпокойство, почеса се с една от иглите по главата и реши да го разпита по-подробно, но Антек го нямаше вече. Затова пък на пътя откъм гората се вдигна облак прах и се движеше все по-бързо към нея; не мина много и Яшо вече я прегръщаше с всички сили и скимтеше:

— Миличка мамичко! Мамичко!

— Светци божи! Пък ти ще ме удушиш! Пусни ме бре, змею, пусни ме! — А като я пусна, тя сама взе да го притиска, да го целува и да го разглежда с изпълнени с обич очи.

— Отслабнал си, мъничкото ми дете! Тъй си ми бледничък, синко! Тъй си се стопил!

— Супи от светена вода не охранват! — смееше се Яшо и полюляваше на ръце братчето си, което чак пищеше от радост.

— Не бой се, ще те охраня аз сега — шепнеше майката и го галеше нежно по лицето.

— Тогава да се качим, мамо, по-скоро ще стигнем у дома.

— Ами гъските? Светци божи! Пак в нивата!

Яшо скочи да ги изкара, понеже пак се бяха докопали до ръжта и жулеха класовете, та да ти е драго да ги гледаш. После качи братчето си в каруцата, подкара гъските напред и тръгна насред пътя, като разказваше на майка си за пътуването.

— Я гледай това топарлаче как се е изцапало! — забеляза майката, като посочи малкия в колата.

— Напипал е боровинките ми. Яж, Сташо, яж! Срещнах край гората Ягуша, връщаше се от боровинка, та ми насипа малко… — рече той и се изчерви засрамено.

— Преди малко ми каза Борина, че ви срещнал…

— Не съм го видял, трябва нейде отстрана да е минал.

— Дете мое, на село хората дори през стените виждат и това, което не е било! — рече тя натъртено и наведе поглед към излъсканите плетачни игли.

Яшо сякаш не разбра, а като видя полетялото ниско над житата ято гълъби, хвърли камък по тях и викна весело:

— По пълните им гуши веднага можеш да ги познаеш, че са на свещеника.

— Я мълчи, Яшо, ще чуе някой! — смъмра го тя кротичко, като се размечта в душата си как ще стане той свещеник, а тя ще се настани при него да си доживее старините в спокойствие и щастие.

— А Фелек кога ще си дойде на ваканция?

— Ама ти, мамо, не знаеш ли, че го арестуваха?

— Светци божи! Арестували го! Ами що е направил? Всякога съм казвала и предсказвала, че няма на добре да изкара той! Такъв непрокопсаник, бива го само за писарушка, ама на воденичарите доктор се поиска да го правят! И така се държеха наголемо с него, така виреха нос, а сега синчето им в затвора, хубава радост! — Тя чак се тресеше от някакво отмъстително злорадство.

— Ама то е съвсем друго нещо, в цитаделата 45 45 Варшавска крепост, в която затваряли политическите престъпници при руския царски режим. — Б.пр. е затворен.

— В цитаделата? То ще да е нещо политическо? — понижи глас тя.

Яшо не можа или не пожела да отговори, а тя шепнеше развълнувано:

— Малкото ми момченце, ти само не се мешай в нищо.

— При нас не е позволено дори да се приказва за такива работи. Веднага биха те изпъдили.

— Видиш ли? Ще те изпъдят и няма да станеш свещеник! Бих умряла тогава от срам и мъка! Боже мой, смили се над нас!

— Не бой се, мамо, за мене.

— Нали виждаш как се измъчваме, как тичаме, та поне на вас, на децата ни да е по-добре. Самичък знаеш как е тежко, как все по-малко приходи падат, а пък толкова народ сме в къщи и ако не е тая малко земица, дето я имаме, бихме си умрели отглади при тоя наш свещеник. Знаеш ли? Свещеника сега сам си се пазари със селяните за венчавки, за погребения, сам, де се е чуло такова нещо! Казва, че баща ти скубел хората! А той благодетел за чужда сметка.

— Защото наистина ги скубеше! — изрече нерешително Яшо.

— Що думаш пък ти?! Против татко си приказваш! Против своя роден баща! Та ако е скубал, за кого е било това? Нали не за себе си, а за вас, за тебе, за науката ти — заоплаква се тя с болка.