Владислав Реймонт - Селяни

„Онзи ги насъска да се нахвърлят въз мене и си мислеше, щурака, че ще ме хванат като кучета заек. То се знае, че не му се хареса упорството ми“ — мислеше си Антек и като дойде до чифлишката овощна градина, доста вън от селото, седна да си почине на сянка, защото още цял трепереше и беше изпотен като мишка.

През дървената ограда се виждаше бялото здание на чифлика във висока горичка от лиственици. Разтворените прозорци се чернееха като ями, а на колонадния пруст седяха мъже и жени и изглежда, че се хранеха, тъй като постоянно се въртяха около тях слуги, прибори дрънкаха, а понякога дълго звучеше весел смях.

„Добре им е на тези! Ядат си, пият си и все им е едно“ — мислеше си той и вадеше хляба и сиренето, които Ханка му бе сложила в джоба.

Похапваше си той и гледаше грамадните липи, които обграждаха пътя, отрупани с цвят и бръмнали пчели. Сладката, напечена от слънцето миризма го изпълваше с умиление, нейде из вирчетата закряка патица и се разнасяше сънен жабешки крекот, из шубраците се чуваха тихички гласовце на различни гадинки, из полето музиката на щурците ту се усилваше, ту затихваше, а след някое време вече всичко утихна, сякаш залято със слънчев врелец. Светът занемя и всичко живо се скри из сенките от жегата, само ластовичките се совваха непрестанно из въздуха.

Такава пладнешка жега кипеше, та чак очите боляха от блясък и горещина. Дори сенките пареха. И последните локви бяха вече изсъхнали, а отгоре на всичко откъм почти узрелите ниви и от угарите полъхваше като от пещ.

Антек си отдъхна хубаво, стана и тръгна бързо към близката гора, но щом излезе из сянката и се намери на обления в слънце път, чак тръпки го полазиха и вървеше като през разпалени бели пламъци. Той съблече клашника си, но и без това ризата му бе прилепнала като нажежена тенекия до потното отстрани тяло, събу и ботушите си и ровеше с крака в пясъка като в гореща спуза.

Поизкривените тук-там брезички още не хвърляха сянка, житата навеждаха над пътя обременени класове и ослепелите в жаравата цветя висяха увехнали.

Гореща тишина цареше във въздуха. Нийде не се виждаше ни човек, ни птица, ни някакво създание, нийде ни листец не трепваше, ни дори най-нищожната тревичка, сякаш в този час самата Пладненка 44 44 Зъл дух, който докарва злини и нещастия на жътварите. — Б.пр. се бе спуснал над света и смучеше със загорели устни всичката мощ на отмалялата земя.

Антек вървеше все по-бавно и мислеше за събранието, та час по час ту яд го обземаше, ту смях го напушваше, ту пък отчаяние го налягаше.

„Иди върши работа с такива! От нищо и никакъв стражарин ще се изплашат… да им заповядат ботуша на началника да слушат, и него ще послушат. Овци, глупави овци! — мислеше си той с гняв и съжаление. — Наистина никой не е добре, всеки се вие като настъпен червен и всеки едвам стиска душа от беднотия, та де може да се занимава и с такива работи. Неграмотен и одрипавял народ, дори не разбира какво му трябва“ — загрижи се той твърде много зарад всичко и от сърце се опечали.

„И човека е като свинята, не му е лесно да издигне рилото си към слънцето.“

Мислеше той и въздишаше и печалбата от тия мисли и грижи бе, дето почувствува, че и неговата работа не е добре, а може би и по-зле, отколкото на другите.

„Защото само на ония е добре, които нямат за какво да мислят!“

Той махна с ръка и вървеше тъй дълбоко замислен, че насмалко щеше да се сблъска с амбулантния продавач евреин, седнал до житото.

— Вижда се, че си се уморил, такава горещина — заговори той пръв, като се поспря.

— Пещ е това, от бога наказание, а не горещина — избухна евреинът и като се понадигна, надяна на стария си понаведен врат ремъка, залепи се като пиявица за количката и я затика пред себе си с голямо усилие, понеже бе натоварена с чували вехтории и дървени кутии, а отгоре им имаше още и кошница с яйца и клетка с пилета. Освен това и пътят беше песъчлив, и жегата непоносима, та макар че напрягаше последни сили и буташе, все пак често трябваше да почива.

— Нухим, ще закъснееш за съботната молитва! — укоряваше се плачливо той. — Нухим, тикай, ти си як като кон! — мърмореше си насърчително. — Хайде, Нухим, раз… два… три — и продължаваше да тика с отчаяно пъшкане количката, тикаше я двайсетина крачки и пак спираше.

Антек му кимна с глава и го отмина, но евреинът замоли плачливо:

— Помогни ми, стопанино, добре ще ти платя, никак вече не мога — па се отпусна върху количката бледен като мъртвец и едва дишаше.