Владислав Реймонт - Селяни

Антек се повърна мълком, метна клашника и ботушите си на количката, хвана я здраво и тъй бързо я затика, та колелото й заскърца и прах се вдигна. Евреинът ситнеше отстрани, гълташе въздух със задъхани гърди и приказваше одобрително:

— Само до гората, там пътя е добър, не е вече далеко, цял десетак ще ти дам.

— Поврага ти десетака! Глупак, много ми е дотрябвал! Гледай сега как мислят пък тия евреи, че всичко на света само с пари става.

— Не се сърди, ще ти дам хубави играчки за децата, а? Или конци, или панделки някакви? Не! Или пък кифлички, бонбони, гевречета или още нещо? Аз имам всичко. Може пакет тютюн да си купи господин стопанина? Може да дам чашка екстра водка? Имам я за своя душа, ама зарад приятелство. Кълна се, само зарад приятелство!

Евреинът се закашля, та чак очите му изскочиха, а когато Антек позабави крачка, той се хвана за количката, влечеше се и го поглеждаше сълзливо.

— Добро хлебородие ще има, ръжта вече спадна — промени той разговора.

— И да не се роди, пак по-малко ще платят на стопаните. Все на загуба за нас.

— Хубаво време даде господ, зърното е вече сухо — и евреинът стриваше класове и слагаше в уста зърната.

— Разбира се, така го даде господ, та ечемиците вече пропаднаха.

Така си приказваха бавно те за това-онова, докато стана дума за събранието, за което евреинът знаеше, понеже се огледа неспокойно наоколо и каза:

— Знаеш ли, още зимъс началника направил контракт с един майстор да построи училището в Липци.

— Още зимъс ли? Преди да е гласувано? Що думаш пък ти?

— Та да не седне да иска позволение? Той не е ли господар в своята околия?

Антек взе да го поразпитва, понеже евреинът знаеше различни интересни неща и с готовност отговаряше, а най-сетне рече угоднически:

— Тъй трябва да бъде. Стопанина живее от земята, търговеца — от търговия, дворянина — от чифлик, свещеника — от енория, а чиновника — от всички. Така трябва да бъде и така е добре, нали всеки иска да живее. Не е ли истина?

— Чини ми се, че не е редно едни да дерат кожите на други, а всеки да живее справедливо, както бог е заповядал.

— Какво можеш да направиш на това? Всеки живее, както може.

— Знам аз, че всеки дърпа чергата към себе си, та затова е тъй лошо.

Евреинът само кимна с глава, но продължаваше да си мисли своето.

Стигнаха до гората и стъпиха на по-корав път. Антек спря количката, купи за цяла злотувка бонбони за децата, а когато евреинът почна да му благодари, избъбра:

— Глупак, помогнах ти, защото така ми беше воля.

И тръгна бързо към Липци. Приятна хладина го облъхна, клонестите дървета тъй закриваха пътя, че само посред се виждаше тясна ивица небе, а по земята трептеше поток от разискрена слънчева светлина. Гората бе стара и едра. В гъста размесена навалица се натискаха дъбове, борики и брези, а ниско, около дебелите дънери се гушеше дребното горско население: лески, осики, хвойни и габъри; тук-там смърчови шубраци се изправяха гордо и алчно устремени към слънцето.

По пътя още често лъщяха локви от вчерашния проливен дъжд и се търкаляха изпочупени връшки и клони, а тук-там някое стройно дръвче, изскубнато от корен, запречваше като мъртвец пътя. Беше тихо, свежо и мрачно, миришеше на плесен и на гъби, дърветата стоеха неподвижно, сякаш загледани в небето, а през сплъстените клони само нейде се провираше слънцето и пълзеше като златни паяци по мъховете, по разпръснатите като състинали се капки кръв червени боровинки и по бледите треви.

Тази хладина и тази дълбока тишина на гората така разхлабиха Антек, та той поседна под едно дърво и неволно задряма. Събуди се чак когато чу конски тропот и пръхтене, а като видя дворянина, който пътуваше с коня, приближи се към него.

Поздравиха се най-просто, по съседски.

— Ама жега ли е, а? — заприказва дворянинът и гладеше неспокойната кобила.

— Страшна горещина, след някоя седмица ще трябва вече да се излиза на жътва.

— В Модлицко вече жънат, да ти е мило да гледаш.

— Пясъци са там, ама туй лято жътвата е по-ранна навсякъде.

Дворянинът попита за събранието в канцеларията и като чу как бе станало всичко, разтвори широко очи от почуда.

— И ти тъй гласно, открито си настоявал за полско училище?

— Ами казах, не се отмятам от думата си.

— А как се реши да излезеш с това пред самия началник?

— В закона е написано с ей такива букви, затова имах право.

— Но откъде на къде ти дойде на ум да се застъпваш за полско училище?

— Откъде! Ами поляци сме, не сме нито немци, нито някакви други.