Владислав Реймонт - Селяни

— Моля за благосклонността ви, почитаеми господин началник, да кажа как аз разбирам тая работа: то се знае, ако е за гласуване, ще гласуваме за училището, само че една злота и десет гроша на морга са много. Сега са тежки времена и грош се мъчно изкарва! Само това исках да кажа.

Началникът не отговаряше. Потънал в свои размишления, той кимаше понякога божем одобрително с глава и потъркваше очите си. Окуражен от това, кметът ревностно уговаряше хората за училището; след него и другарите му напираха за същото. Най-много държеше воденичарят, без да гледа острите възражения на Гжельовите привърженици. Най-после Гжеля завика ядосано:

— Преливаме само от пусто в празно! — и като долови удобен момент, излезе и рече решително:

— Като какво ще бъде това ново училище?

— Както всички други! — рече началникът и отвори очите си.

— Та ние тъкмо такова не искаме!

— За свое училище ще гласуваме, ако ще и половин рубла на морга, но за чуждо — ни пукната пара!

— Защо ни е такова училище? Моите деца три години учиха в такова, а сега ни гък не знаят!

— По-тихо, по-тихо, хора!

— Разиграли се овцете, а вълка гледа само как да се хвърли на стадото!

— Дърдорковци, синковците, нова беда ще издърдорят за всички ни!

Така подвикваха един през друг, та се вдигна страшна глъчка, понеже всеки доказваше, че има право, и искаше да убеди другите. Разпалваха се все повече, трупаха се на купчини и навред закипяха препирни и караници. Особено Гжельовите другари бъбреха най-високо и най-яростно против училището. Напразно кметът, воденичарят и стопани от другите села обясняваха, молеха, дори заплашваха неизвестно с какво. Мнозинството настръхваше все по-самонадеяно и приказваше кому каквото дойдеше на устата.

А началникът седеше, сякаш нищо не чува, шепнеше си тихичко нещо с писаря и им даваше възможност да си се наприказват. А когато сметна, че им стига лаене на вятъра, каза на кмета да удари звънчето.

— Тихо там! Тихо! Слушайте! — умиряваха ги помощниците.

И преди още да се бе утишило напълно, разнесе се заповедническият му глас:

— Училището трябва да стане, разбирате ли! Слушайте и правете, каквото ви заповядват!

Той изрече това строго, но никой не се уплаши, а Клемб изтърси без заобикалки:

— Никому не заповядваме да ходи на главата си, та нека позволят и на нас да ходим, както са ни израсли краката.

— Затваряйте си устата! Тихо, кучи синове! — изруга кметът, като дрънкаше напразно звънеца.

— Пак ще повторя, каквото казах, че в нашето училище на наш език трябва да се учи.

— Карпенко! Иванов! — ревна на стражарите, които бяха всред навалицата, но селяните в един миг ги притиснаха помежду си, а един им пошепна:

— Само някой да барне някого… триста души сме… правете му сметка…

И веднага се разстъпиха, направиха пътека и се струпаха след стражарите около началника със сподавена яростна врява, като само сумтяха, псуваха и разтърсваха пестници. Час по час някой изскачаше напред и викаше:

— Всяка гадина има свой език, само на нас заповядват да имаме чужд.

— И все заповеди, а ти, селянино, слушай, плащай и земята забрисвай с шапката си, като се кланяш!

— Скоро ще дойде дотам, че без позволение и по нужда да не можеш да отидеш.

— Щом могат толкова, нека заповядат и на свинете да им запеят като чучулиги! — гръмна Антек. Понесоха се смехове и той викаше разярено: — Или гъска да им замучи. Като направят това, ще им гласуваме за училище.

— Данъци заповядват — плащаме, новобранци заповядват — даваме, но от това…

— Тихо, Клембе. Сам най-светлейшия цар е издал закон и там е написано с ей толчави букви, че училищата и съдилищата ще бъдат на полски език! Така е заповядал сам царя и него ще слушаме ние! — крещеше Антек.

— Ти кто такой? 42 42 Ти кой си? — Б.пр. — попита го началникът с втренчен в него поглед.

Антек затрепера, но рече смело, като показа книжата, които бяха на масата:

— Там пише. Не съм на път намерен — добави той надменно.

Началникът поприказва нещо на писаря и след малко писарят обяви, че Антони Борина, който е под съдебно следствие, няма право да взема участие в общинското събрание.

Антек почервеня от яд, но преди да се осмели да каже нещо, началникът кресна:

— Пашол вон! 43 43 Да се махаш! — Б.пр. — и го посочи с поглед на стражарите.

— Не гласувайте, момчета, законът е на наша страна! От нищо не се бойте! — викна смело Антек.

Той се отдръпна бавно към селото и като вълк към кучета поглеждаше към стражарите, които оставаха все по-далече от него.