Владислав Реймонт - Селяни

Улови пак плуга и търпеливо реза някое време спечената твърда земя, огъваше се като вол в ярем, отдаваше се цял на работата, но пак не можа да задуши мъката си.

Денят почна да му се вижда дълъг, та час по час поглеждаше слънцето и с нетърпелив поглед измерваше нивата: имаше още доста неизорано. Все повече се дразнеше той, неизвестно защо биеше конете и остро подвикваше на жените по-живо да работят. Нещо тъй го разпъваше, та едва изтрайваше, и такива мисли се мотаеха из главата му и премрежваха очите му, че плугът все по-често се клатушкаше в ръцете му, като заораваше в камък, а при гората запъна в някакъв корен и лемежът се счупи.

Не можеше да оре по-нататък, затова сложи плуга на влакчето, запрегна единия кон и подкара към дома за нов плуг.

В къщи нямаше никой и всичко бе разхвърляно и набрашнено, а Ханка се караше с някого в градината.

— Лапацало! За караници има време! — мърмореше той, като вървеше из двора, но там се ядоса още повече, че другият плуг, който изтегли изпод навеса, също не беше в ред. Дълго поправя нещо по него все по-нетърпеливо и се вслушваше в караницата, защото Ханка вече се развика като бясна:

— Плати ми пакостта, ще ти пусна свинята, ако не, в съд ще те дам! Плати ми платното, дето ми го скъса лятоска на белилките, плати ми и изровените картофи. Свидетели имам за всичко! Гледай я ти каква умна била, свинята си с моето ще храни! Няма да ти простя! Па друг път и на свинята ти, и на тебе ще пребия пищялите! — тъй заядливо крещеше тя, но и съседката не оставаше длъжна, та се караха и махаха стиснати пестници през плета, готови да се избият.

— Ханко! — викна той, като нарами плуга.

Тя доприпка разкрещяна и разперена като квачка.

— Дереш се, та по цялото село се слуша!

— Браня си своето! Ами как да позволя аз на хорските свине да ми ровят лехите! Толкова пакост ми правят, полека ли да им викам? Да имат да вземат, не прощавам! — крещеше тя, та той остро я прекъсна:

— Загърни се, че си заприличала на плашило!

— Ами… за работа ще се обличам като за черква…

Той я погледна с укор, защото беше като из възглавница изтътрузена, сви рамена и излезе.

Ковачът работеше; отдалече се чуваха звънките силни удари на чуковете, а в ковачницата бухаше огън и бе горещо като в пъкло. Михал тъкмо изковаваше с помощника си някакви дебели железа. Пот обливаше нацапаното му лице, но ковеше неуморно и сякаш с настървение.

— Чии са тия толкоз яки оси?

— За Плошковата кола! Ще вози дървета на стружнята!

Антек седна на прага и засвива цигара.

Чуковете все удряха с настървение и пееха непрестанно с трясък: едно-две, едно-две, и червеното желязо, чукано с всичка сила, се изработваше полека като тесто, измесвано според нуждата, та цялата ковачница трепереше.

— Ти не би ли желал да превозваш? — попита го Михал, като слагаше в огнището желязото и раздвижваше меха.

— Нима ще ме допусне мене воденичаря? Той и органиста навярно са взели всичката работа по превоза и са се побратимили с евреите.

— Коне имаш, всички наредби за това имаш, а ратая само краката си клати около дома. Плащат добре — шепнеше съблазнително ковачът.

— То се знае, че все ще е добре да се изкара някой грош за жътва, ама що, няма да отида да се моля на воденичаря.

— Трябва да поприказваш с търговците.

— Не ги и познавам! Ако искаш, поговори ти вместо мене!

— Щом ме молиш, ще поприказвам, още днес ще отърча.

Антек бързо се отдръпна вън пред ковачницата, защото чуковете пак заиграха и искри като огнен и парлив дъжд се сипнаха.

— Ще дойда ей сега, да видя само какви дървета прекарват.

И на стружнята работата кипеше като в кошер. Трионите непрестанно се движеха, с глухо стържене прояждаха дългите трупи, а водата с шум падаше от колелата в реката и разпенена, изморена, вреше с клокочене между тесните брегове. От колите стоваряха едва окастрени от клоните борове, та земята чак тътнеше при падането им. Шест души ги одялваха, за да им придадат четвъртита форма. Други изнасяха дъските на слънце.

Матеуш ръководеше цялата фабрика. Всеки миг можеше да го видиш на друго място, залягаше усърдно, разпореждаше и всичко внимателно наглеждаше.

Поздравиха се приятелски.

— Ами Бартек къде е? — попита Антек, като се вглеждаше между работниците.

— Омръзна му в Липци и тръгна да гони вятъра.

— То някои все така ги тегли по света! Вижда се, че имаш работа за дълго време. Доста материал!

— За някоя година, па и повече ще стигне. Ако дворянина дойде до съгласие с всички, до половин гората ще изсече и продаде.