Владислав Реймонт - Селяни

— Кажимеж от Модлица можа да си помогне…

— Този, дето избяга в Америка ли?

— Той същия. Умен, синчагата, разбра той добре какво го чака.

— Защото доказаха, че е убил стражаря ли?

— Не чака и да докажат! Не бе той глупав да изгние в затвора…

— Лесно му е било, ергенин човек.

— Който има нужда, той се спасява. Аз не искам да ти давам никакви съвети, да не би да помислиш, че си кроя някакъв план, ами само казвам какво в такива случаи са правили други. Прави, каквото ти харесва. Войтек Гайда от Воля току по празниците се върна от затвора. Е та що, десет години… то още не е цял живот… ще го понесе човек…

— Десет години, господи мили! — простена Антек и се хвана за главата.

— Толко е излежал на каторжна работа… то се знае, доста време си е.

— Всичко съм готов да претърпя, само не и затворен да седя. Божичко! Седях тези няколко месеца, та ума си щях да изгубя.

— А след три недели ще бъдеш вече зад морето, нека ти каже Янкел…

— Много далече! Та как да отиде човек! Да зарежеш всичко, да оставиш къща, деца, земя, село и да се запилееш по света, завинаги! — Ужас го обхвана.

— Толкова много доброволно са отишли, па никому и наум не идва да се върне в този рай.

— А мене ме е страх и да си помисля за това!

— Така е, ама я виж Войтек и чуй какво разправя за затвора, тогава още повече ще се угрижиш! Ами как, мъж още четирийсет години няма, па вече е побелял, прегърбил се, жива кръв плюва и едвам се влачи. Току-виж, че умрял. Ама защо ли ти приказвам? Ти си имаш ум, слушай си него.

Ковачът млъкна, като разбра, че е посял тревога в душата му, а останалото остави на времето и само се радваше тайно на плодовете, които се надяваше да пожъне. Но като поправи плуга, обади се весело:

— Сега ще отърча при търговците, а ти приготви колата за утре да прекарваш. Пък за делото недей мисли: не си заслужава да се трови човек. Ще бъде то, каквото ще бъде и бог милостив каквото нареди. Ще дойда довечера при тебе.

Но Антек не забрави тъй скоро. Той глътна приятелските му съвети като риба въдица. Давеше се с нея, та късаше дроба му, и едвам се движеше вече под ужаса на мъчителните мисли.

— Десет години! Десет години! — шепнеше той от време на време и се вкочаняваше от страх.

Мръкваше се вече. Хората напущаха работата в полето и си тръгваха, в двора се вдигна голяма глъчка, когато Витек докара добитъка, а жените се въртяха около доенето и вечерната работа. По селото чак гърмеше от разговори и крясъци на деца, които се къпеха във вира.

Антек изтегли зад плевнята колата, за да я прегледа и приготви за сутринта, но веднага му се отщя всичко, та викна на Петрек, който поеше при кладенеца конете:

— Намажи колата и я приготви, от утре ще прекарваш дървета на стружнята.

Ратаят ядосано запсува. Не му се харесваше такава работа.

— Много не дрънкай, а прави, каквото ти казвам! Ханушо, дай една-две крини овес да хапнат конете, пък ти, Петрек, донеси им от полето детелина…

Ханка искаше да го запита за това-онова, но той измърмори нещо и като се повъртя из двора, отиде пак при Матеуш, с когото сега се бяха много сдружили.

Матеуш току-що се бе върнал от работа и ядеше пред къщи кисело мляко, за да се поразхлади.

Отнейде, като че от градината, се носеше тих и жален плач.

— Кой скимти така нататък?

— Настуша. Да полудее вече човек от тая любов и тия женитби: известието за годежа вече стана, сватбата трябва да бъде в неделя, а Доминиковица съобщила вчера чрез помощника, че имота е записала на себе си, а на Шимек ни леха не ще даде, нито пък ще го пусне в къщата си. И ще го направи тя тъкмо както е рекла, знам я аз тая кучешка семка.

— А Шимек какво прави?

— Какво? Седнал е още от сутринта в градината и не мърда оттам като дърво. Дори и на Настуша не отговаря. Страх ме е вече да не би да се побърка.

— Шимек! — викна Матеуш през градината. — Я ела при нас; Борина е тука, може нещо да ти помогне…

След някоя минута се яви Шимек и седна на пейката под стряхата, без да се поздрави с никой. Момъкът беше твърде отслабнал и изсъхнал като липова дъска; само очите му горяха, а в изпадналото му лице се криеше някакво твърдо решение.

— Какво намисли? — попита го меко Матеуш.

— Какво ли, да взема секирата и да я съсека като куче!

— Глупак! Приказките остави за кръчмата.

— Казвам ви честна дума, ще я съсека. Какво друго ми остава, какво? Бащиния ми имот не дава, от къщи ме пъди, пари не ми дава срещу дела, какво да правя? Къде да се дявам, сиромах, къде? И то родната ми майка такива въртели да ми прави! — изпъшка той, като изтри сълзите си с ръкав, но изведнъж скочи и се развика: — Няма да й простя, кучка такава, своето не прощавам, па ако ще да се скапя в затвора, няма да й простя!