Владислав Реймонт - Селяни

— На Подлесието пак размерват земята днес.

— Защото всеки ден дохожда някой да се пазари. Овци такива, не послушаха да се сдружим селски, тогава дворянина щеше повече да даде, а сега всеки за себе си тайно работи, само и само по-скоро да стане.

— Има някои също като магарета: ако искаш да вървят напред, за опашката ги дърпай! Разбира се, че са овни, дворянина отскубва от всеки по нещичко, защото поотделно си уреждат работата — рече Антек.

— Ти взе ли си вече имота?

— Още не е изтекъл срока след смъртта на тате и не можем да се делим, ама си определих вече нивите.

Между елите отвъд реката се мярна някаква жена. Стори му се, че е Ягуша, та ако и да приказваше, все по-неспокойно се взираше в крайречния гъсталак.

— Тъй е горещо, та ще ида да се изкъпя — рече най-сетне той и тръгна по реката надолу, уж да избере сгодно място, но щом се скри зад дърветата, спусна се бързешком.

Наистина тя беше. Отиваше с мотика на зелето.

— Ягушо! — извика той, като се изравни с нея.

Тя се огледа внимателно и като позна гласа му и показващото се между шавара лице, спря се развълнувана, без да знае какво да прави, съвсем безпомощна и изплашена.

— Не познаваш ли ме? — пошепна разпалено той и се опитваше да премине на другата страна при нея. Но реката бе дълбока на това място, макар и тясна само няколко крачки.

— Как, тебе ли да не познавам? — И тя поглеждаше страхливо зад себе си към зелището, където се червенееха някакви жени.

— Ами къде се криеш, та не може да те види човек?

— Къде? Изгони ме жена ти от къщи и сега седя при мама…

— Ето и за това бих искал да поговоря с тебе. Излез, Ягно, довечера зад гробищата. Ще ти кажа нещо, ела! — молеше я горещо той.

— Ами… да ме види някой! Стига ми вече това, що говорят за по-рано… — отвърна решително тя.

Но той тъй се молеше, тъй скимтеше, че смути сърцето й и започна да й става жал за него.

— Какво ново ще ми кажеш? Защо ме викаш?

— Нима вече толкова съм ти чужд, Ягушо?

— Не си ми чужд, ама и свой не си ми! Не ми е до това…

— Ти ела само, па няма да съжаляваш. Ако те е страх зад гробищата, ела зад поповата градина, не помниш ли къде? Не помниш ли, Ягушо?

Такава червенина изби по лицето й, че тя дори се завърна.

— Не думай такива, че ме е срам… — И тя се страшно засрами.

— Ела, Ягушо, до среднощ макар ще чакам…

— Почакай тогава… — И тя бързо се обърна и полетя към зелището.

Той гледаше след нея и такава услада го обзе, такива пламъци възбуниха кръвта му, че бе готов да припне след нея и да я хване, ако ще би пред очите на всички… Едвам се въздържа.

„Нищо, жегата ме така разслаби“ — помисли си той, като се събличаше бързо да се изкъпе.

Поразхлади се хубаво и се замисли за себе си.

„Като клечица е слаб туй човека, нищо ветрец може да го духне…“

Срам го обзе. Той се огледа дали някой не ги е видял, и с усилие размисляше върху всичко, каквото му бяха казали за нея.

„Такова, такова си ти цвете!“ — мислеше той с презрение и като че с жал, но изведнъж се спря под едно дърво и притвори клепачи, защото тя сякаш израсна с всичката си хубост пред очите му.

— Надали има в целия свят друга такава! — простена той и страшно закопня да я види още веднъж, още веднъж да я прегърне, да я притисне до сърцето си, да пие от тия червени устни, да пие до забрава този сладък мед, до дъното да го изпие…

— За последен път, Ягушо! За последен! — прошепна той умолително, като че ли на нея. Дълго след това търка очите си и разглежда дърветата, докато дойде на себе си и отиде в ковачницата. Михал бе самичък и тъкмо се залавяше за плуга.

— Ще издържи ли твоята кола такава тежина? — попита ковачът.

— Да има само що да товаря…

— Аз като ти казвам, все едно, че си натоварил вече.

Антек започна да пише с тебешир на вратата и да смята.

— До жътва бих изкарал триста злоти! — рече весело.

— Тъкмо за делото ти — обади се неволно ковачът.

Антек изведнъж се намръщи и очите му мрачно заблестяха.

— Душата ми яде това мое дело. Щом си го спомня, всичко пада от ръцете ми, отщява ми се дори да живея…

— Нищо чудно, само че не мога да разбера защо още не се грижиш за някакво спасение.

— Какво бих могъл да направя?

— Все нещо трябва да направиш! Ами как, да не отидеш сам да си сложиш главата под ножа като теле на касапин?

— С глава стена не мога да пробия! — въздъхна жалостно той.

Михал почна пак да кове с настървение, а Антек потъна в неспокойни и страшни мисли: такива мисли го налитаха, че дори цветът на лицето му се променяше, той подскачаше от мястото си и мяташе безпомощно поглед насам-натам. Но зет му го остави дълго да се помъчи, като скрито го наблюдаваше, и най-сетне рече тихо: