Владислав Реймонт - Селяни

— Само да си провреш рилото и да ровиш, аз ще те науча.

Едва се зае отново за работа, и щъркелът скочи в прустчето, притаи се и като погледа ту с едното, ту с другото око, закълва по хляба и загълта тестото на големи късове.

Тя се спусна с крясък към него.

Щъркелът избяга с протегната човка и усилено преглъщаше, а когато го достигна и замахна да го удари с дървото, той подскочи и хвръкна на плевнята, където остана дълго време, като тракаше и изтриваше клюна си о билото на сламения покрив.

— Чакай, крадецо, ще ти потроша аз пищялите — заканваше му се тя, като подмесваше отново надупчените хлябове.

В това време дотърча Южка, та всичкото се струпа на нея.

— Къде се току рееш? Скиташ само като лингурка! Ще кажа аз на Антек каква си работница! По-скоро да изметеш пещта!

— Бях само при Каша Плошкова. Всички излезнали на къра, а на нея, бедната, няма кой и вода да й подаде.

— Що й е, болна ли е?

— Навярно баба шарка, че е червена и пламнала в огън.

— Ха, донеси болестта със себе си, тогава ще те пратя в болница.

— Е па, не съм ли гледала болни! Не помниш ли как главата си не можех да вдигна от работа, когато ти беше родилка? — И Южка продължаваше да бърбори, както си знаеше, пъдеше мухите от тестото и се залови да изгриба въглените от пещта.

— На работниците следобедна похапка трябва да се носи — прекъсна я Ханка.

— Сега ще отърча. Да опържа ли яйца на Антек?

— Опържи, само че сланина много не туряй.

— Свиди ли ти се?

— Ех, свиди ми се. От много тлъсто може да не му е добре.

На Южка се искаше по-скоро да отиде, та в същия миг се залови за работа и още Ханка необлепила пещта, тя взе три ушатки с мляко и хляб в престилката си и полетя.

— Виж платното дали е изсъхнало, та да го натопиш, като се върнеш; все ще изсъхне още веднъж до заход слънце — викна й тя през прозореца, но Южка бе вече отвъд прелеза, само песничка се чуваше след нея и тук-там из ръжта се мяркаше русата й като коноп главичка.

На угарта до гората работнички разхвърляха изкарвания от Петрек тор, а Антек го заораваше.

Понеже земята бе глинеста, въпреки неотдавнашното й завличане с грапата беше спечена и твърда, та се къртеха буци като балвани, а конете теглеха с такова усилие плуга, че дори въжетата се късаха.

Антек като сраснал в ръчицата на плуга ореше усилено, забравил напълно за света. Понякога шибаше конете с камшика по хълбоците, а по-често ги подкарваше само с чмокане, когато много се изморяваха. Работата беше тежка и мъчителна, но той управляваше плуга с твърда и опитна ръка и захлупваше бразда след бразда, като изкарваше последователно дълги и прави лехи, защото оранта бе за пшеница.

Врани се разхождаха из браздите и кълвяха глистите, а дорестото жребче, което щипеше трева по слога, час по час се спущаше лакомо към кобилата и посягаше към вимето й.

— Я виж какво си спомня, галеник такъв — промърмори Антек, като го фрасна през краката, та то навири опашка и отскочи настрана. Той продължаваше да оре търпеливо и само понякога прекъсваше разпалената тишина, като подвикваше на жените, но беше вече тъй уморен от работа и от жегата, че щом Петрек дойде, викна му сърдито:

— Жените чакат, а ти се влачиш като смола!

— Така е, път тежък, а коня едва мърда краката си.

— А защо толкова време стоя при гората? Видях те аз.

— Можеш да видиш, не го заривам като котка с пясък.

— Устатник, синеца. Дий, стари, дий!

Но конете все повече се уморяваха и бяха вече целите в пяна, пък и на него, въпреки че бе съблечен по бели гащи и по риза, пот обливаше лицето и ръцете му отмаляваха от работа. Затова, като видя Южка, завика радостно:

— Тъкмо навреме идеш, че вече едва държим душите си в зъбите.

Изкара той браздата до гората, изпрегва конете, свали им юздите и ги пусна по тревясалия крайгорски път, а сам седна на сянката край гората и като прегладнял вълк заяде от ушатката. Южка му заприказва това-онова.

— Остави ме, не ме интересуват твоите новини — избъбра ядосано той, та тя отвърна нещо също ядовито и отърча за боровинки из гората.

Гората беше тиха, напечена, ароматна и малко по-примъглена в този слънчев порой, само понякога зелените шубраци по края тихо се раздвижваха, из дълбочината полъхваше ветрец с дъх на смола или се дочуваха някакви заблудени гласове и птичи песни.

Антек се опъна на земята и запуши цигара, но като че виждаше през все по-гъста мъгла как дворянинът препуска на кон през полето край гората и някакви човеци с пръти в ръце.