Владислав Реймонт - Селяни

Следпладнешкото слънце все още припичаше, та смола течеше по стените, земята пареше, въздухът гореше като жив огън и едва можеше да се движи човек. Само мухите се въртяха и бръмчеха над колата и конете малко оставаше да скъсат въжетата и да изпочупят краката си от тъпчене поради хапливите мухи.

Над двора висеше сънна, угнетителна жега, размесена с острата миризма на тора, та и птиците бяха млъкнали в градината, кокошките лежеха като мъртви край оградите, а прасетата с пъшкане се валяха в калта при кладенеца. Изведнъж просякът закиха силно, защото от обора замириса още повече.

— Наздраве, дядо!

— Не мирише на тамян, не. Божем съм привикнал на тая миризма, ама сега ме зачопли в носа от енфие по-силно.

— Кой на каквото е привикнал, това му е и сладко.

— Ех, че си глупав! Та какво, аз да не душа само лайна по света!…

— Рекох го, защото си спомних, че същото ми каза моя старши във войската, когато при учение за пръв път ме зашлеви по лицето…

— И ти свикна с това, а? Хи-хи-хи.

— Къде ти свикнах! Така скоро ми омръзна тази наука, че като пипнах тоя синковец веднъж насаме, наложих го едно хубаво, та чак муцуната му се наду като тиква. После вече не смееше да ме бие…

— Дълго ли време служи?…

— Цели пет години! Нямаше с какво да се откупя и трябваше да нося пушката. Само че отначало, докато бях глупав, комуто скимнеше, той ме подритваше и хубаво се натеглих. Ама другарите ме научиха, та ако нещо ми се изгубеше, открадвах си го или ми го даваше една мома слугиня, че й бях обещал да се оженя за нея. А как ми викаха на прякор, задето обичах картофите, как се смееха на езика ми и на нашите молитви…

— Ах, безбожници проклети, на молитвата се смеят.

— Като наместих ребрата на тоя-оня, оставиха ме на мира!

— Я гледай какъв юнак си бил!

— Юнак-неюнак, ама на трима ще видя сметката! — хвалеше се усмихнат.

— На война бил ли си?

— Как да не съм, бил съм се с турците. Натупахме ги здравата!

— Петрек, къде са дървата? — завика пак Ханка.

— Там, където и по-рано — отвърна той под носа си. Просякът дочу и го смъмра:

— Господарката ти те вика!

— Нека си ме вика, няма да взема и паниците й да мия!

— Ти глух ли си, бре! — кресна тя, като изтича пред къщи.

— Не ща да ти паля пещта, не съм се ценил за това — отвърна той.

Тя го нахока, както си знаеше.

Но и ратаят твърде надменно й отговаряше и не мислеше да я послуша, а когато с някаква дума тя го бодна по-силно, той бучна вилата в тора и викна ядосано:

— Това не ти е Ягуша, не ще можеш с викане да ме изпъдиш.

— Ще видиш какво мога! Ще ме запомниш! — заплашваше тя, засегната на болното място, и силно ядосана, така се разбърза около хляба, че облак от брашно изпълни стаята и излизаше от прозореца навън. Тя мърмореше против вироглавеца, изнасяше хляба пред къщи, подтуряше дърва в пещта и в същото време поглеждаше и към децата. Уморена бе от работа и жега, защото в стаята горещината просто задушаваше човека, а в отвода, където гореше пещта, също едва се дишаше, при това и мухите непрестанно бръмчеха по стените, страшно досадно хапеха, та почти с плач ги пъдеше с клонче и тъй бе изпотена и раздразнена, че все по-бавно и по-неспокойно работеше.

Тъкмо размесваше последната топка тесто, когато Петрек изкара из двора колата.

— Почакай, ще ти дам да похапнеш!

— Тпруу! Дай, че вълци ми вият в корема след обеда.

— Малко ли ти беше?

— Е-е, слабо ядене… Минава през корема като през решето.

— Слабо! Виж го ти него! Да не взема месо да ти давам? Като че аз съм седнала по ъглите само колбаси да ям. Хората по това време и хляб нямат. Я виж как живеят безимотните!

Тя сложи в отвода гърне с кисело мляко и един хляб.

Той седна лакомо до яденето и започна полека да се храни, като подхвърляше сегиз-тогиз залци хляб на щъркела, който се бе домъкнал от градината и чакаше при него като куче.

— Рядко, само цвик — мърмореше той, като си похапна.

— Да не би да искаш чиста сметана, ще има да чакаш!

А когато се натъпка хубаво и хвана юздите, тя му подметна хапливо:

— Уцени се у Ягуша, тя ще ти дава по-тлъсто.

— Защо не, докато тя беше тука господарка, никой не умираше от глад — па зашиба конете с камшика, побутна с рамо колата и тръгна.

Улучи я на слабото място, но преди да успее да му отговори, той отмина.

Ластовички зачуруликаха под стряхата и ято гълъби кацнаха с гъргорене на отвода, а когато ги отпъждаше, дочу някакво квичене откъм градината. Тя се уплаши, че свинете ровят в лехата с кромида, но добре, че не беше това, съседската свинка ровеше под плета.