Владислав Реймонт - Селяни

Защото пак се почувствува на земята, на бащините и прабащините си буци, между свои хора, та не е чудно, че цялата му душа се радваше и всеки удар на сърцето му изглеждаше като да вика силно и радостно по цял свят:

— Ето ме пак! Тук съм и тук ще остана!

Изпитваше устрем в себе си, беше готов да полети към този нов живот, по който вече е вървял баща му, по който са минали дедите и прадедите му и също като тях и той навеждаше плещи, за да поеме тежкия труд и да го понесе безстрашно и неуморно, докато Петруш го замести на свой ред…

„Тъй трябва да бъде! Млад след стар, син след баща, един след друг и все така, докато бъде волята ти, боже милостиви“ — мислеше сурово.

Той наведе ниско подпряната си на ръце натежала глава, защото го налетяха множество най-различни мисли и спомени, а някакъв твърд и укоризнен глас, сякаш гласът на съвестта му, почна да разказва горчиви и болезнени истини. Той се наведе и се смири пред него, като призна всичките си провинения и грехове…

Тежка бе тая изповед и съвсем не лесно покаянието, но той превъзмогна гордостта си, сподави своята надменност и твърдост, като гледаше на целия си живот с неумолимите очи на опомнянието. Всяка своя постъпка той разглеждаше сега от край до край и я подлагаше на разумна и строга преценка.

„Глупав съм бил и нищо повече! На този свят всичко трябва по ред да върви! Наистина умно казваше тате: когато всички карат колите в една страна, горко томува, който падне от колата, ще се намери под колелата! Коне пеша не се стигат! Че всеки човек трябва всичко да разбере със своя ум! На мнозина скъпо излиза!“ — мислеше си тъжно той и горчива усмивка се яви на устните му.

Из гората задрънкаха клопотарчета и вече се чуваше мученето на проточили се към село стада.

Той взе Петруш и тръгна отстрани на тополовия път, като оставяше да минава идващият от горските пасища добитък.

Изпод копитата се вдигаше прах и се издигаше като облак над тополите. В зачервеното от залеза турло се мяркаха рогатите тежки глави и често се струпваха на купчини овцете, прибирани оттук-оттам от кучетата, защото все се дърпаха в крайпътните жита; свине поквикваха, шибани с тояги, телци с рев търсеха изгубените си майки, няколко пастири яздеха на коне, а другите вървяха пеша със стадата, чукаха с тоягите си, приказваха и подвикваха. Някой пееше, та огласяше наоколо.

Антек бе изостанал вече след всички, когато го съзря Витек и дотърча да му целуне ръка за добре дошъл.

— Много си порасъл — продума ласкаво Антек.

— Вярно, нали панталоните, дето есенес ми ги дадохте, ми са до коленете.

— Не бой се, господарката ще ти даде нови! Има ли какво да пасат кравите?

— Къде ти има, напълно изгоря вече тревата. Да не им подтуря господарката у дома, съвсем биха пресушили млякото. Дай ми Петруш да го покарам малко на кон — помоли му се Витек.

— Не може да се държи, ще падне!

— Малко ли съм го карал на кобилата! Нали ще го държа, детето чак пищи за кон. — И той го взе и го качи на една стара кранта, която се тътреше с отпусната глава. Петруш се хвана за гривата с ръчичките си, заудря с голи пети по хълбоците на коня и радостно завика.

— Виж го какъв юнак! Милото ми синче! — прошепна Антек и веднага свърна през нивите и се насочи по слоговете към пътя, който водеше зад плевните.

Слънцето току-що залезе. Цялото небе беше в позлата и бледа зеленина, вятърът спря, житата отпуснаха натегнали класове, а по росата летяха някакви далечни песни и шум от селото.

Той вървеше бавно, сякаш обременен от спомените, понеже в паметта му се появи Ягуша. Час по час виждаше той пред себе си сините й очи, лъскавите зъби и червените кипри устни, които дъхаха някак тъй близко, та чак трепваше и се спираше. Тя заставаше като жива отпреде му, той разтриваше очи, пъдеше я от паметта си, но тя като че ли напук вървеше до него, притиснала бедрото си до неговото както някога и както някога му се струваше, че такъв жар лъха от нея, та чак кръвта нахлуваше в главата му.

„Може би добре е направила, че я е изпъдила от къщи! Като трън, като болезнен трън се е забила под нокътя ми. Но няма да се върне, което е било — въздъхна той с чудно свито сърце. И като се изправи, каза строго на себе си: — Свърши се вече кучешката сватба!“ — и влезе в двора.

Там беше много шумно, всички се бяха прибрали и бързаха да свършат вечерната работа: Южка доеше кравите при обора и врещеше с пискливия си глас, а Ханка правеше юфка пред къщи.

Антек рече нещо на Петрек, които поеше конете, и влезе да разгледа онази страна, в която бе живял баща му; след него дотича и Ханка.