Владислав Реймонт - Селяни

Хлад повяваше от тихите мрачни гъсталаци, прокъсани само тук-там от слънчевите нокти.

Миришеше на гъби, на смола и на горещи блата.

Изведнъж над гората изскочи ястреб, понесе се насам-натам над полето, застоя се за миг и като мълния се спусна в житата…

Антек скочи да отърве жертвата, но беше вече късно, разсипа се облак от перушина, разбойникът избяга, плачливо запискаха яребици, а един изплашен заек препусна с всички сили, та само задницата му се бялкаше.

„Как го съгледа! Хайдушкия му син! — шепнеше той, като сядаше пак. — Какво пък, нали и ястреба трябва да се храни, най-малкия червей дето е, и той иска да живее. Така е нареден света!“ — мислеше си той и покриваше личицето на Петруш, понеже пчели и един космат бръмбар усилено бръмчеха над него.

Спомни си как доскоро той самият се стремеше към свобода, към тия поля, и как душата му по чудо не изсъхна от мъка!

„Измъчиха ме, кучите му синове!“ — изохка той, без да се движи от мястото си, понеже току пред него из нивата показаха плахите си глави пъдпъдъци, като се свикваха по своему, но в същия миг се скриха, тъй като цяло ято врабци накацаха по брезичките, смъкнаха се след това в пясъка, разцвърчаха се като обезумели, блъскаха се, биеха се и се караха, докато внезапно млъкнаха и се сгушиха на местата си: ястребът отново се завъртя във въздуха, и то тъй ниско, че сянката му се виждаше из нивите.

„Даде ви да разберете, пискачи такива! Тъкмо така става и с хората! С мнозина повече можеш да постигнеш, като ги сплашиш, отколкото с молба“ — мислеше си той.

Отстрани на пътя се показаха стърчиопашки. Те клатеха опашките си и вървяха съвсем близо до него, а щом мръдна ръка, хвръкнаха зад рова.

„Какви са глупави! За малко щях да хвана една за Петруш!“

От гората излязоха врани, замаршируваха в ред наоколо, кълвяха, каквото им попаднеше, но като усетиха, че има човек, почнаха внимателно и с извърнати глави да гледат към него и да го избикалят отдалече, като подскачаха все по-близко и държеха щръкнали разбойническите си човки.

„Няма да ме ядете!“ И той хвърли буца пръст и те избягаха тихо като крадци.

А после, понеже седеше като вцепенен, загледан в света и заслушан с цялата си душа в неговите гласове, всевъзможни гадинки запъплиха смело към него. Мравки лазеха по гърба му, пеперуди час по час кацваха по косата му, калинки-малинки търсеха нещо по лицето му, а зелени тлъсти гъсеници пълзяха бързо по ботушите му, горски птички нещо зачуруликваха над главата му и катеричка се премъкна от гората и навирила кафява опашка, сякаш се замисли за миг дали да скочи на него. Но той нищо вече не знаеше, защото потъваше в нещо, което извираше със сила от необятната земя и насищаше душата му с упоителна и напълно неизказана сладост.

Стори му се, че се премята заедно с вятъра по житата; струваше му се, че блести като мекичкия влажен злак на тревите, че се лее като поточе по нагретите пясъци между пропитите с миризма на прясно сено ливади; или пък, че хвърчи заедно с птичките високо нейде над света и вика с непонятна сила към слънцето; или пък, че се превръща в шума на полята, люшкането на горите, силата и растежа на всяко растение и в цялата мощ на тая свещена земя, която ражда всред песни и радост. И той съзнаваше себе си, съзнаваше и всичко друго, защото тук беше и това, което се вижда и усеща, до което се докосва човек и което може да се разбере, пък и онова, което дори не е възможно да се помисли и което само някоя душа в мига на смъртта прозира, което само се трупа и набира в човешкото сърце и издига тази душа в някаква непозната страна, извиква сладки сълзи на очите и я притиска с неутолима скръб като с камък.

Всичко това минаваше като облак пред него, та преди да разбере добре едни неща, прииждаха други, по-нови и по-непонятни.

Буден беше, а дрямка замрежваше очите му и го водеше над долове, развеждаше го над възхитителни краища, така че той се почувствува най-сетне като по време на черковен пренос, когато душата се възнася нейде и плува, коленичила в някакви ангелски градини, в някакви пълни с щастие небеса и райове.

Корав мъж беше той и неподатлив на нежности, но в тия чудни минути бе готов да падне на земята, да прилепи горещи устни до нея и да прегърне целия този любим свят.

„Нищо, само въздуха ме малко разслабва“ — бранеше се той от себе си, като триеше с длан очи и мръщеше вежди, но къде можеше да превъзмогне всичко това, къде можеше да сподави в себе си задоволството, което го изгаряше?