Владислав Реймонт - Селяни

— Хубаво си приказвате вие, ама на мене вълци ми вият в корема.

— Господи! Съвсем забравих. Южко, я хвани тия жълтите петлета! Църрр, тъка-тъка-тъка! Или по-рано може малко яйца, а? Може малко хляб, пресен е, и малко масло, вчера съм го избила! Заколи ги и ги попари с вряла вода! Ей сега ще ви ги сготвя. Ех, че и аз се заплеснах, та забравих!

— Остави, Ханко, петлетата за после, па направи нещо нашенско. Тъй ми се е прияло нещо селско, че с готовност ще седна пред паница с картофи и борш — смееше се весело Антек. — Само за Рохо сготви нещо друго.

— Да наспори господ. Тъкмо това и мене ми се ще да си хапна!

Ханка се спусна да готви, но понеже картофите вече вряха в гърнето, извади само колбаса за борша.

— За тебе съм я запазила, Антошко. Това е оная свиня, дето ни бе заръчал да я заколим за Великден.

— Бре, бре, голямо парче, ама ако е рекъл господ, ще му видим сметката. Рохо, ами де останаха нашите подаръци?

Старецът му подаде една голяма торба и Антек почна да изважда най-различни неща, като ги подаваше на всеки поотделно.

— На̀ ти, Ханушо, това е за тебе за в празник — подаде й вълнен шал, също такъв, какъвто имаше органистката, съвсем черен, със зелени и червени черти на кутийки.

— За мене. Не си забравил, Антошко — простена тя с безкрайна благодарност.

— Ба, да не беше Рохо, щях да забравя, ама той ме подсети и отидохме заедно да избираме и купуваме.

А много неща бе накупил, защото даде на жена си и обуща, и копринена забрадка, синя с жълти цветчета. На Южка даде също такава, само че зелена; даде й якичка и няколко върви маниста с дълга панделка за връзване. За децата бе донесъл тестени сладки и хармонички. Имаше дори и за сестра си Магда, защото остави настрана нещо, обвито в хартия, па не бе забравил ни Витек, ни другия ратай.

Ахнаха чак, възхитени от все по-новите чудесии, с такава радост ги гледаха и мереха, че Ханка дори се просълзи, а Южка се хващаше за главата от почуда.

Рохо се усмихваше и триеше ръце, а Антек само подсвиркваше.

— Заслужили сте за подарък. Рохо ни каза как всичко вървяло наред в домакинството. Оставете това, не съм ги донел, за да ми благодарите — викаше той, като се бранеше, защото жените се спуснаха да го прегръщат и целуват.

— Не съм и сънувала такива чудесии — шепнеше насълзено Ханка и седна да мери обущата си. — Тесни ми са малко, набъбнали са ми краката от босо ходене, ама зимъска ще ми бъдат по мяра.

Рохо взе да разпитва за селото и за разни други работи, а тя му разправяше пет за четири, като бързаше около яденето. И не след много сложи пред тях възголяма паница с хубаво подмазнени картофи и друга не по-малка с борш, в който като подкова плуваше колбасата.

Заловиха се бързо да закусят.

— Те това се казва ядене — повикваше Антек весело, — колбаса да ти напълни очите. Нея като изядеш, та да усетиш, че си ял. А в затвора ме хранеха като с трици.

— Бедния, добре си се измъчил и нагладувал.

— Така си е, накрая вече нищо не можех да ям.

— Казваха другите мъже как хранят там, че само гладно куче би яло такава храна, истина ли?

— Истина я, но най-лошото е, че трябваше затворен да седиш. Докато бе студено, все се търпеше, ама като започна да грее онова слънце и ми замириса на земя, чинеше ми се, че ще полудея. Свободата ми миришеше по-хубаво от колбаса. Опитах се дори решетките да изкъртя, ала ми попречиха.

— Истина ли е, че бият там? — попита тя.

— Бият, защото там има и такива разбойници, които по право всеки ден заслужават бой. Ама мене не посмяха с пръст да ме барнат. Само да беше посмял някой кучи син, имаше да ме запомни!

— Та би ли могъл да ти надвие някой, такъв юначага? — потвърдяваше радостно тя, като го гледаше и отгатваше и най-малкото му желание.

Те скоро се нахраниха и веднага отидоха да спят в плевнята, където Ханка им занесе завивки и възглавници.

— Какво правиш пък ти, на пръжки ще се стопим — засмя се Рохо.

Тя нищо не рече, но като затвори портата на плевнята, усети се съвсем отслабнала и избяга в градината да плеви магданоза. Огледа се един миг наоколо и бухна да плаче. Плачеше тя от радост, плачеше, че слънцето я грееше в гърба, че зелените дървета се вееха над главата й, че птиците пееха, че всичко цъфтеше и миришеше на хубаво и че й беше тъй добре, тъй тихо и тъй сладко на душата, като след света изповед, дори и по-добре.

— Божичко, ти направи всичко това! — простена тя и вдигна насълзени очи към небето с най-искрена, неизказана благодарност за всички добрини, които й дойдоха.