Владислав Реймонт - Селяни

Щом Витек изкара кравите и овците, тя се зае с Петрек, че не можеше да търпи да се клати без работа.

— Изрини тора от обора! Горещо е на кравите нощем и се мърсят като свине.

Слънцето току се показваше в далнината и обгръщани света с червено огнено око, когато почнаха да пристигат безимотните жени, които работеха срещу нива за лен и за картофи.

Викна и Южка да върви да отбира картофи, даде на детето да суче, запаса си престилката и рече:

— Внимавай за всичко! Па ако се върне Антек, обади ми на зелището. Хайдете, жени, дорде е роено и по-хладно, ще поскопаем малко зеле, па след закуска ще се върнем на вчерашната работа.

Тя ги отведе зад воденицата, на ниските ливади и мочурищата, още сиви от росата и падащата мъгла. Торфената почва се вдаваше като кожени ремъци под краката им, а понейде бе тъй меко, че трябваше да избикалят; в дълбоките като изкопи бразди имаше плесенясала вода, покрита със зелена водна леща.

Още никого нямаше по зелищата. Само калугерици се въртяха над нивите и щъркели ходеха, клатеха се и внимателно шляпаха из водата. Миришеше на блато и на зелениш, на папур и тръстика, с които бяха обрасли старите пропаднали торфови дупки.

— Хубаво време, ама все ми се чини, че е на суша — обади се една.

— Добре, че вятър малко разхлажда.

— Защото сутрин повече суши той, отколкото слънцето.

— Отдавна не помнят хората толкова сухо лято! — приказваха си, като се залавяха за работа на издигнатите лехи на зелищата.

— Колко много е пораснало, някои вече свиват зелчета.

— Само червей да не го изяде. Такава суша, може и да се появят тия гадини.

— Може. Във Воля го вече съвсем изяли.

— Пък в Модлица изсъхнало всичкото, та трябвало да го садят отново.

Тъй си приказваха те, ровеха с мотички пръстта и възкупваха лехите, по които зелето бе хубаво израснало, но бяха и яко буренясали, защото лютичетата бяха до колена, а патешкото биле и тръните — като гора.

— Което човек не сее и което не е за потреба, расте като лудо — забеляза една от жените, като отърсваше корена на някакъв изкопан бурен.

— Като всяко зло! Греховете никой ги не сее, а е пълно с тях по света.

— Защото са плодовити! Мили мои! Дорде има грях, и човеци ще има. Та нали казват: без грях не би имало смях или: без грехът хората щяха да измрат! Все ще да е нещо потребен, както и тоя бурен, нали и това, и онова все господ го е създал! — разправяше по своему Ягустинка.

— Господ да е създал лошотиите ли! Как не! Човека е като свиня, всичко трябва да измърси с рилото си! — рече остро Ханка, та всички млъкнаха.

Слънцето беше високо изскочило и мъглите се бяха вдигнали, когато откъм село заприиждаха жени по зелищата.

— Работници! Чакат да им се вдигне росата, та да си не намокрят краката! — присмиваше се Ханка.

— Не всеки е стръвен за работа като тебе!

— Защото не всеки тегли така! — въздъхна тя тежко.

— Ще се върне човека ти, ще си починеш.

— Реших да ида пеши до Ченстохова на Богородица, само да се върне. Кмета каза, че днеска ще си дойде.

— От управлението му съобщили, вярно ще да е. Ами това лято много народ се кани да иде на Ченстохова. Като че ли и органистката ще иде и казва, че сам свещеника ще води поклонниците!

— Ами на него кой ще му носи шкембето? — засмя се Ягустинка. — Сам не ще може да го мъкне през толко път. Обещава, както всякога.

— Няколко пъти вече съм ходила така дружински, ама всяка година бих ходила — въздъхна Филипица, дето живееше отвъд реката.

— За шляене всеки е готов.

— Господи! — продължаваше разпалено тя, като си правеше оглушки на подбивките. — Та то човек като че ли към небето върви, така му е леко и добре по пътя. А пък на колко свят се нагледа, па що се наслуша, що се намоли! За няколко недели, а чини ти се, че си се отървала от тегла и грижи за цели години. Като че отново се ражда човек след това!

— Истина, то божията милост крепи човека! Така си е — потвърдиха другите.

Откъм село, по пътечката край реката, между шаварите и гъстите млади елхи се промъкваше някакво момиче към тях. Ханка прислони с ръка очите си от слънцето, но не можа да го познае. Едва по-отблизо позна, че е Южка, която тичаше с всички сили и още от далече викна и замаха с ръце:

— Ханушо! Антек се върна! Ханушо!

Ханка копна с мотичката и се засили като птица кога да хвръкне, но в миг се опомни, спусна запретнатия си вълненик и въпреки че не я сдържаше, въпреки че сърцето й блъскаше, та се задъхваше и едвам можеше да говори, рече спокойно, като че ли нищо й нямаше: