Владислав Реймонт - Селяни

На пруста Витековият щъркел спеше на един крак, пъхнат под крило клюн, а край портата се белееха купчини от свити гъски.

Върхарите на дърветата се измъкваха вече от нощта, обилна роса капеше от тях и тупаше по шумата им и по тревата, пресен и укрепителен хлад полъхваше.

Ниска синкава омара покриваше полята и само тук-там над нея се показваха по-високите дървета и се устремяваха като черни гъсти пушеци нагоре.

Вирът полъсваше като грамадно сляпо око, покрито с мрачина, елхите около него си приказваха тихо и с тревога, понеже всичко наоколо спеше, потънало в сив непроницаем мрак и тишина.

Ханка поседна на пейката, притисна се до стената и неочаквано задряма дълбоко, а когато се сепна, та се събуди, нощта бе вече съвсем побеляла и на изток се разгаряха червени зари като отражения от далечни пожари.

— Ако са излезли по хлад, току-виж, че ще се покажат! — мислеше си тя, като поглеждаше към пътя. Тя се усещаше тъй укрепнала от този кратичък сън, че не отиде отново да си легне и за да дочака по-лесно слънцето, изнесе дрешките на децата и отиде да ги изпере на вира.

А денят все по-бързо наставаше, наскоро пропя първият петел, а веднага след него и други затупаха криле и закукуригаха оглушително по цялото село, после запяха чучулиги, но все още рядко, а от приземния здрач изплуваха вече белите стени на къщите, оградите и пустите оросени улици.

Ханка усърдно переше, когато неочаквано нейде наблизо се чуха тихи стъпки. Тя се сниши като заек на мястото си и внимателно разглеждаше наоколо: някаква сянка излизаше из Балцерековата порта и се промъкваше дебнешком под дърветата.

„Вижда се, че от Мариша излиза тоя, ама кой ли ще е? — мислеше тя, като не можа да го познае, защото сянката скоро и безследно се изгуби. — Такава горда и високомерна, с хубостта си, па пуща ергените при себе си нощно време! Да се не надяваш!“

Такива нерадостни мисли й минаваха през ума, когато отново забеляза, че воденичарският ратай идва откъм другия край на селото.

— От кръчмата, от Магда навярно! Като вълци се скитат по нощите. Какво не става по света! — въздъхна тя, но и нея я обзеха някакви тръпки, та час по час се протягаше с удоволствие. Но понеже водата бе студеничка, всичко премина и тя затананика с тих и пълен с тъга глас:

Песента се понесе ниско по росата и попиваше в зарозовялото съмване.

Беше време за ставане. Из селото се чуваше скърцане на отваряни прозорци, тропане на налъми и най-различни гласове.

Щом простря на плета изпраните дрешки да съхнат, Ханка отърча да буди своите хора, но всички бяха още тъй погълнати от сън, че която и глава да се понадигнеше, изведнъж падаше тежко като замаяна.

Ядоса се страшно, че отгоре на това Петрек й викна:

— Брей, мама му стара! Рано е още, до слънце ще спя! — и не се и помръдна.

И децата се разцивриха, а Южка жално се оплакваше:

— Още мъничко, Ханушо! Та току-що си легнах!…

Тя усмири децата, изгони кокошки и патици из курниците и като почака още малко, пред самия изгрев, когато извишеното небе съвсем се разгоря и вирът почервеня от зората, Ханка почна така да гълчи, че всички трябваше да се извличат от постелите си. Веднага се залови с Витек, който се тътреше още сънен, зажуляше се о ъглите и се почесваше.

— Като те прасна с нещо по-кораво, ще се събудиш! Защо не си навързал кравите на яслите им, бре хубостнико! Или искаш да си изпорят коремите през нощта?

Той й отвърна нещо, та тя се спусна към него, но добре, че й избяга. Тогава тя назърна в конюшнята и подхвана Петрек.

— Конете тракат зъби по празни ясли, а ти се излежаваш до слънце!

— Разкрякала си се като сврака на дъжд. Цялото село те слуша! — измърмори той.

— Нека слуша! Нека знаят какъв си мързелан и безделник! Чакай ти, ще си дойде господаря ти, ще ти даде да разбереш, ще видиш! Южко — развика се пак от другата страна на двора, — на шарената крава е кораво вимето, по-добре стискай, да не оставиш половината мляко неиздоено! И по-скоро да доиш, че вече започнаха да изкарват кравите! Витек! Вземай си закуската и изкарвай, па гледай пак да загубиш овците като вчера, та ще те науча тогава! — разпореждаше се тя и се носеше като фъртуна; хвърли две-три кривачи зърно на кокошките, на квикналите пред къщи свине изнесе чебърчето с храна, на отбитото от майка му теле приготви пиене, изсипа на патенцата варен булгур и ги изпъди към вира. На Витек удари пестница по гърба и му даде ядене в торбичката, не забрави дори щъркела, и нему сложи в отвода чугунения котел с вчерашни картофи, та и той задебна, затрака с клюна си, закълва и заяде. Навсякъде беше, всичко помнеше и всичко уреждаше.