Владислав Реймонт - Селяни

Стана вече пладне, слънцето увисна над вира, жегата се засили, та земята дори пареше и разпаленият въздух повяваше като из пещ. Хората се вече връщаха от полето, а откъм тополовия път заедно с облаците прах се носеше мучене на каран да пладнува добитък, когато изведнъж Ханка като че ли се стресна от някакво решение. Тя се облегна о стената, помисли още някое време, избърса очите си, мина през отвода, отвори вратата на Ягушиното отделение и рече заповедно и напълно спокойно:

— Още сега да напуснеш къщата ми!

Ягна се вдигна от пейката. Застанаха двете една срещу друга и дълго се измерваха с погледи, докато Ханка поотстъпи малко от прага и повтори с пресипнал глас:

— Още в тоя миг да се махнеш или ще кажа на ратая да те изхвърли… Още в тоя миг! — добави тя решително.

Старата взе да я увещава и да й обяснява, но Ягуша само сви рамене:

— Не приказвай на тая отрепка! Знаем какво иска тя.

И извади от дъното на раклата си някаква хартия.

— Приписа ти трябва на тебе, моргите. Вземи си ги и се наяж с тях! — рече тя надменно и захвърли хартията в лицето й.

— Да ти преседнат, та ако ще да пукнеш от тях!

И без да гледа майчината си съпротива, почна бързо да събира и обвързва багажа си в бохчи и да го изнася към портата.

Ханка се зашемети, като че ли някой я удари между очите, но взе хартията и заговори със заплаха:

— По-скоро, че ще насъскам кучетата по тебе! — Задушаваше я слисване, в ума й не можеше да се побере истина ли е това. „Ами как, цели шест морги ниви, хвърли ги като счупено гърне! Ами как! Трябва да й е хлопнала дъската!“ — мислеше си тя, като я следеше с очи.

Ягна не я и поглеждаше, а се зае да снема иконите си от стените, когато дотърча Южка и се развряска:

— Коралите да ми дадеш, мои са си, от мама ми са…

Ягна взе да ги откача от шията си, но неочаквано се спря.

— Не, не ги давам! Мачей ми ги подари и мои са си.

Южка така забръщолеви, че Ханка трябваше да я смъмре да миряса, защото Ягна като че ли оглуша за укорите, изнесе всичкия си багаж и изтича за Йенджих.

Доминиковица вече не се противеше на нищо, но и не отговаряше на приказките на Ханка и на Южкините крясъци. Чак когато натовариха нещата в колата, тя стана, вдигна пестници и рече заплашително:

— Най-лошото да те сполети!

Ханка чак изтръпна, но си направи оглушки и завика:

— Като си дойде Витек с говедата, ще ти докара кравата у дома, а за другото нека някой дойде довечера и него ще забере да ти откара.

Те мълчаливо си отидоха, свиха в пътя и вървяха бавно, като заобикаляха вира по самия бряг и се отразяваха във водата му.

Ханка гледа дълго след тях с някаква особена мъка и тъга, но понеже нямаше време за мислене, тъй като работниците се връщаха вече от полето, тя скри приписа в раклата си, която заключи, затвори и другото отделение на къщата и се зае да приготви обед. Но през всичкото време ходеше като отровена, мълчалива, дори не даваше много ухо на ласкателните думи на Ягустинка.

— Добре направи! Отдавна трябваше да я изпъдиш. Отпуснала му е края като не знам какво, че може ли някой да й стори нещо, нали майка й се е побратимила с попа! Да беше друга, отдавна да я бе проклел от амвона!

— Така си е! — потвърждаваше Ханка и се отдалечаваше, за да не я слуша повече, а когато всички пак се пръснаха по работа, тя поведе Южка и отидоха заедно да плевят лена, че на места кукувичата прежда така гъсто се бе разрасла, та някои лехи отдалече се жълтееха.

Тя се залови бързо да плеви, но въпреки това заплахите на Доминиковица я измъчваха и я изпълваха с голям страх, а главно мисълта какво ще каже за всичко това Антек.

„Като му покажа приписа, ще му мине яда. Глупачка! Шест морги, то е току-речи цял имот!“ — мислеше си тя, като поглеждаше по нивите.

— Знаеш ли какво, ами ние съвсем забравихме писмото за Гжеля.

— Вярно бе! Остави работата, Южо, пък аз ще отърча до свещеника, той ще ми прочете писмото.

Тя дори бе доволна, че ще отиде между хората и ще чуе какво се приказва за тях.

Постегна се малко в къщи, извади иззад иконата писмото и отиде с него в дома на свещеника. Не го завари, бил отишъл на нивата при работниците си, които прекопаваха морковите. Тя го съгледа отдалече, стоеше без расо, само по панталони и със сламена капела на главата, но не посмя да иде при него, защото се боеше, че вече знае за станалото и ще я нагълчи пред хората. Затова сви към воденичаря, който тъкмо тогава пущаше с Матеуш на проба стружнята.

— Преди малко жената ми каза как си духнала под опашката на мащехата! Хо-хо, като буболечка изглежда, а има ястребови нокти! — засмя се той и взе да чете писмото, но щом хвърли поглед, и извика: — Лоша новина! Гжеля ваш се удавил! На Великден още! Пишат, че вещите му можете да получите от околийския началник…