Владислав Реймонт - Селяни

— И ще си ида, а пък вас болест да ви изтръшка, щом сте такива!

— Не кълни, да не ти изтърся в очите всичко, що си ми ти направила!…

— Че всички са викнали против мене, цяло село, всички!…

— Живей честно, никой няма лоша дума да ти каже!

— Мълчи, Ягушо, нали видиш, че Ханка ти нищо не вика. Мълчи де!

— Ами нека и тя залае! Нека! Много ме е грижа от лаенето й! Та какво пък съм направила? Откраднала ли съм? Убила ли съм някого, а?

— И още смееш да питаш какво? — рече учудено Ханка, като се изправи пред нея. — Не ме подпитвай, да не ти кажа нещо!

— Кажи де! Лай де! Все ми е едно! — крещеше все по-разпалена Ягна, злината й ставаше все по-страшна като някой пожар, тя бе готова вече на всичко, дори на най-лошото.

Изведнъж сълзи наляха очите на Ханка, споменът за измените на Антек тъй болно заби нокти в сърцето й, че едвам пробъбли:

— А с мъжа ми какви ги не прави, а? Няма да ти остави господ това така, ще видиш!… Мира му не даваше… тичаше по него като кучка разбесувана… като някоя… — тя се задъха и се унесе в хлипане.

А Ягуша се изправи като нападнат в леговището си вълк, готов вече да се хвърли със зъби върху каквото му попадне, омраза нахлу в главата й, отмъстителност изпъна ноктите й, та чак подскочи в стаята и побесняла до крайност, зашиба със сподавени думи, сякаш плющеше с камшик:

— Аз ли съм тичала след него, аз ли! Лъжеш като циганка! Всички знаят как го пъдех от себе си. Не скимтеше ли той като куче на вратата ми поне обувката си да му покажа! Не ме ли насилваше той! Не ме ли замайваше и пощуряваше, та правеше, каквото си искаше с мене, глупачката! А сега ще ти кажа истината, та да не ти е мъчно. Той така ме обичаше, дето не може да се изкаже повече. А ти си му омръзнала като някой стар мръсен парцал, до гуша му бе дошла, горкия, твоята любов, та се оригваше чак от нея като от гранива сланина, само плюваше, когато си спомнеше за тебе. Беше дори готов да си направи нещо лошо, само и само да не те гледа повече пред очите си. Щом искаш, на̀ ти самата истина! Па запомни и това, което ще добавя: поискам ли, и краката му да целуваш, ще те отритне и ще полети по мене, ако ще би накрай света! Помисли си това и да не се мериш с мене, разбра ли?

Тя викаше заядливо, със самообладание, без страх и като никога хубава. Дори майка й я слушаше смаяна и изплашена. Ягна се издигаше някак друга, съвсем чужда и в същото време някак страшна, зла и всяваща ужас като мълниеносен облак.

А думите й поразиха до смърт Ханка, шибаха я безмилостно, окървавяваха тялото й, мачкаха го като нищожен червей; тя се заваляше вече като ударено от гръм дърво без сили и без памет. И едвам успя да си поеме дъх с пребледнели устни, строполи се на лавицата и от болка всичко в душата й се разпиляваше на пух и прах, та дори сълзите престанаха да текат по посивялото й като пепел от мъка лице, макар че тежко и бурно ридание късаше гърдите й. Тя гледаше уплашено пред себе си сякаш в неочаквано разтворила се пропаст и трепереше като младичко клонче, което вятърът немилостиво брули…

Ягуша отдавна вече бе млъкнала и отиде с майка си в другото отделение на къщата и Магда си излезе, като не можеше вече да приказва с Ханка, дори Южка изтича след патенцата към вира, а Ханка все седеше на мястото си като премряла птичка, на която са грабнали пиленцата, та не може вече ни да писка, ни да се брани, нито да бяга, само от време на време затупа крилца и жално запиука.

Най-сетне господ се съжали над нея и облекчи измъчената й душа — тя се сепна, падна пред иконите, избухна в сърдечен плач и даде обет да иде на Ченстохова, само и само всичко това, което чу, да не бъде истина!

А към Ягуша дори не изпитваше омраза, само я овладяваше страх пред нея и като слушаше гласа й, кръстеше се, сякаш да отгони дявола от себе си…

Най-сетне се залови за работа. Привикналите й ръце работеха почти сами, тъй като мисълта й беше нейде далече, и не разбра кога изведе децата в градината, разтреби къщата и като насипа гозба в ушатките, каза на Южка да ги отнесе по-скоро на нивата.

И когато остана сама и се поуспокои, взе да размисля и тълкува всяка казана дума. Умна и добра жена беше тя, лесно отхвърли настрана всички оскърбления и прегрешения към нея, но не можа да забрави засегнатата си гордост, та час по час я заливаше огън, сърцето й се свиваше от мъка, а в главата й се въртяха замисли за кърваво отмъщение, докато най-сетне превъзмогна и това и пошепна:

— То се знае, че не мога да се меря по хубост с нея, какво да се прави! Но пък съм му венчило и съм майка на децата му! — тя се изпълни с гордост и самоувереност. — Дори да се помъкне по нея, пак ще се върне! Та няма да се ожени за нея! — утешаваше се горчиво тя и поглеждаше навън.