Владислав Реймонт - Селяни

— Щом е умрял, и неговата част ще си разделите.

— Истина, още не съм помислила за това.

— А с това, което дворянина ще даде за гората, близо по седем-осем морги на всекиго ще се паднат, вие сте само троица! Боже мой, на богатите и чуждата смърт е от полза — въздъхна тя жално.

— Много ми е притрябвало това богатство! — бранеше се Ханка, но щом се разотидоха да спят, тя почна да смята по своему и скрито да се радва.

А после, като коленичи за молитва, шепнеше с примирение:

— Щом е умрял, такава ще да е била волята на бога. — И тя въздъхна искрено за душата му.

На другия ден към пладне влезе в къщи Ямброжи.

— Къде си ходил? — попита го Ханка, която кладеше огън в огнището.

— У Козелови бях, дете им се страшно зле изгорило. Повика ме Козеловица, ама ковчеже и погребение ще трябва.

— Кое дете?

— Ами по-малкото, дето пролетос го доведе от Варшава. Паднало в казанчето с вряла вода и току-речи се сварило.

— Не върви й нещо с тия подхвърленичета.

— Не върви й. Тя нищо не губи, дават й за погребение! Но за друго дойдох аз при тебе.

Тя вдигна към него неспокоен поглед.

— Знаеш ли, Доминиковица отпътува с Ягуша за съдилището навярно да се оплаква против тебе, че си изпъдила дъщеря й…

— Нека се оплаква, какво ще ми стори!

— Отзарана бяха на изповед и после дълго приказваха със свещеника. Разбира се, не съм подслушвал, а казвам само това, което чух случайно. Така се оплакваха от тебе, че свещеника дори с пестници ти се заканваше.

— Свещеник, а си пъха носа в чуждите работи! — издума тя рязко, но беше така съсипана от тази новина, че ходеше цял ден като замаяна, пълна с тревога и с най-грозни предположения.

На мръкване една кола спря пред портата.

Тя изтича изплашена и разтреперана от къщи, в каруцата беше кметът.

— За Гжеля знаеш ли вече? — захвана той. — Нещастие, какво да прави човек! Но имам и нещо хубаво да ти кажа: днеска или най-късно утре Антек ще си дойде!

— Да не ме лъжеш? — тя не смееше да повярва на това.

— Щом кмета ти казва, трябва да вярваш! В управлението ми съобщиха…

— Хубаво, щом се връща, крайно време беше да си дойде! — рече тя хладно, сякаш съвсем без радост, а кметът помисли нещо и каза твърде приятелски:

— Зле сте я захванали с Ягуша! Подала е заявление против тебе, може да те накажат за своеволие и насилие. Не си имала право да я буташ, на свое си е седяла. А сега каква ще стане тя, като се върне Антек, а тебе те затворят! Казвам ти като приятел, вземи да изгладиш тая работа! Ще сторя всичко, каквото мога, само и само да оттеглят от съда заявлението си, но скандала ти сама трябва да уредиш.

Ханка се изправи и му тръсна в очите:

— Кого браниш, пострадалата или любовницата си?

Той фрасна такъв камшик на конете, че те веднага полетяха.

Поради тия различни случки и тежки преживявания Ханка не можа никак да заспи тая нощ и все й се струваше, че чува нечии стъпки към портата, ту на пътя, ту досам къщи. Ослушваше се с разтуптяно сърце, но целият дом спеше дълбоко, дори децата не се кошлевеха. Нощта бе глуха, макар и ясна, звездите назъртаха през прозорците; понякога прошумяваха дърветата, тъй като от среднощ бе излязъл вятър.

В стаята беше задушно и топло, лоша миризма се носеше от патетата, които спяха под леглата, но на Ханка не се щеше да отвори прозорците; тя съвсем се разсъни, завивката я пареше, а възглавниците й се струваха като нагорещена печка, та току се обръщаше все по-неспокойно ту на едната, ту на другата си страна. Най-различни мисли се рееха в главата й като в мравуняк; пот избиваше по цялото й тяло и такава треска я обхвана, че не можеше вече да надвие страха си, скочи изведнъж от леглото и боса, по риза и с брадва в ръка, която някак сама се пъхна в ръката й, излезе на двора.

Там всичко беше широко разтворено, но навред цареше дълбоката тишина на съня. Петрек хъркаше, проснал се до конюшнята, конете хрупаха храната си и подрънваха с оглавниците, а кравите, невързани за през нощта в обора, бяха наизлезли вън, лежеха, преживяха и мляскаха с влажните си муцуни и вдигаха към нея тежките си рогати глави и черните загадъчни топки на очите.

Тя се върна в леглото си и легнала с отворени очи, пак се ослушваше с тревога, защото наставаха такива мигове, когато главата си залагаше, че ясно се разнасят някакви гласове и глухи далечни стъпки.

— Може някъде да не спят и си приказват! — опитваше се тя да си обясни тия гласове и стъпки, но щом малко-малко посивяха прозорците, тя наметна кожуха на Антек и излезе пред къщи.