Владислав Реймонт - Селяни

— Работете сами, па за закуска елате в къщи.

Тя си отиде спокойно, без да бърза, като разпитваше Южка за всичко.

Жените се споглеждаха, крайно слисани от спокойствието й.

— Само за пред хората е такава спокойна. Да не би да й се смеят, че й е домъчняло за мъж. Аз не бих могла да изтрая! — говореше Ягустинка.

— И аз! Само да не се прииска нова любов на Антек…

— Не му е вече подръки Ягуша, та може и да му се отще.

— А бе! Замирише ли му на мъж фуста, по цял свят е готов да тича след нея.

— Истина си е, говедото не е така стръвно за пакост, колкото кога някой мъж…

Бърбореха те и вече едва-едва работеха, а Ханка вървеше все тъй спокойно и като че ли нарочно заприказваше със срещнатите, ако и да не знаеше нито какво приказва, нито какво й отговарят, понеже в главата й беше само това, че Антек се е върнал и я чака.

— И с Рохо ли дойде — питаше тя постоянно.

— С Рохо! Нали ти казах!

— Ами какъв е, а? Какъв е?

— Знам ли какъв? Дойде си, още от прага пита: къде е Ханка? Казах му и полетях да те викам, и това си е.

— За мене питал! Господ да ти… Господ дано… — унесе се тя от радост.

Тя го видя още отдалече, че седеше пред къщи с Рохо, а той, като я забеляза, излезе към портата да я срещне.

Все по-бавно и по-натежало се приближаваше тя към него и се прихващаше за плета по пътя си, защото коленете й се пресичаха, не можеше да си поеме дъх и едва успя да изрече:

— Ти си това! Ти си! — сълзи заляха останалите й пълни с радост думи.

— Аз съм, Ханушо! Аз съм! — прегърна я той силно до гърдите си и я притискаше с доброта и с цялото си сърце. И тя се притискаше до него вече съвсем без памет, само щастливите й сълзи се лееха като поток по бледното й лице и устните й трепереха, тя цяла като нажалено детенце се отпусна в обятията му.

Дълго не можа да проговори, па и какво ли можеше да каже и как да изкаже всичко, което ставаше в нея! Коленичила би пред него, праха би измела, затова само сегиз-тогиз се откъсваше от гърдите й някаква дума и падаше като тежко зърно, като цвят с дъх на радост и оросен с кръв от самото сърце, а верните й и предани очи се подлагаха под стъпалата му като кученца и се отдаваха на неговата воля и на неговата милост.

— Отслабнала си, Ханушо! — пошепна той и я погали по лицето.

— Как да не съм… толко претърпях, толко дълго те чаках…

— Пресили се в работа жената — обади се Рохо.

— А-а, и ти си тука! Съвсем забравих за тебе! — И тя го поздрави и зацелува ръцете му, а той рече шеговито:

— Не е чудно. Обещах да ти го доведа, сега ти е дошъл…

— Дошъл ми е! Дошъл! — викна тя и застана в неочаквана почуда пред Антек, той като че беше избелял, бе станал по-деликатен и тъй строен, силен и като господин изглеждаше, сякаш бе съвсем друг; не можеше да разбере тя това.

— Променил ли съм се, защо ме гледаш тъй?

— Божем не си се променил, а си някак съвсем друг.

— Почакай, ще тръгна по къра на работа и веднага ще стана предишния.

Изведнъж тя скочи в стаята да вземе най-малкото дете.

— Ти още не си го видял — викаше тя, като изнасяше развряскалото се момченце, — погледни само, като две капки вода си приличате.

— Голям юнак! — И той го зави в полата на клашника си и го залюшка.

— Рохо му е името! Петрасчо, хайде ела и ти при татко си. — И тя сложи по-голямото момченце, което взе да се катери по бащините си колене и бълболеше нещо. Антек прегърна с особена нежност и двете.

— Мили червейчета, милите ми мальочета! Колко е пораснал вече Петрас и си приказва нещо по своему.

— Па да знаеш какъв е пакостник, па какъв е умник, само да му падне тояга, веднага удря и гъските гони. — И тя приклекна при тях: — Петрасе, кажи: тате! Кажи тате!

Детето избълболи дори нещо повече и задърпа баща си за косата.

— Южке, защо стоиш настрана, та не дойдеш? Я ела — каза той.

— Та смея ли да дойда — обади се срамежливо тя с пискливия си глас.

— Ела де, ела, не бъди такава глупава! — И той я прегърна сърдечно, по братски. — Сега вече да ме слушаш за всичко, като баща. Не бой се, няма да съм много строг към тебе и нищо лошо няма да ти правя.

Момичето жално се разплака, като споменуваше за баща си и брат си.

— Като ми каза кмета за смъртта му, сякаш че някой с климия ме блъсна по главата, та ми притъмня. Такъв мил момък, такъв добър брат. Кой би се надявал на това! Вече си мислех как ще си поделим имота, и за жена замислях коя да му вземем — рече той тихо с дълбока болка, та Рохо, за да ги отклони от всички тези мрачни мисли, стана от мястото си и извика: