Владислав Реймонт - Селяни

— Че всичко се вече промени! — въздъхваше тя смаяна, щастлива, почти в небесата възнесена. През всичкото време, докато спяха, тя ходеше като да не бе на себе си от щастие. Бдеше над тях като квачка над пиленцата си. Отнесе децата далече в градината, да не би да се развикат случайно. Изгони от двора всички животни, без да задирва, че свинете ровят ранните картофи в градината, а кокошките рият поникналите краставици. Забрави всичко друго на света и постоянно назърташе към заспалите.

А пък денят така мъчително се продължаваше, че тя не можеше вече място да си намери. Мина вече време за закуска, мина обед, а те все още спяха. Разпрати всички на работа и не надзираваше как работят там без нея, само пазеше и все тичаше от плевнята до къщи.

Сто пъти изважда подаръка да си го мери, като се оглеждаше и казваше:

— Какъв друг е станал, какъв добър и паметен като…

Най-сетне отърча по селото при някои жени и щом само зърнеше някого, отдалече му викаше:

— Знаеш ли, върна се човека ми. Сега спи в плевнята.

И смееха се и очите й, и лицето й; от цялата се излъчваше такава радост и веселост, че жените се дори чудеха.

— Дали не я е омагьосал тоя обесник? Съвсем е изгубила ума си.

— Веднага ще почне да се гордее и да вири нос, ще видите!

— Нека само Антек захване предишните си истории, ще й омекне носа — приказваха си жените.

Разбира се, тя не чуваше тия приказки, а като дотича в къщи, залови се бързо да приготви хубав обед; но щом чу разкрякалите се във вира гъски, залетя се да ги усмири с камъни, та едва не се скара за това с воденичарката.

Тъкмо бе изпратила следобедна похапка за работниците на нивата, когато мъжете дойдоха от плевнята. Сложи им обед пред къщи на сянка и на хлад, като ги почерпи с водка и бира, а за приядка им даде половин сито добре узрели вишни, които бе донесла от домакинката на свещеника.

— Обед богат като на сватба — пошегува се Рохо.

— Господаря се е върнал, малка ли сватба е това? — отговори тя, като шеташе около тях и тук-там само хапваше по нещо.

Като свършиха, Рохо веднага излезе по селото и обеща да дойде вечерта, а тя попита нерешително мъжа си:

— Искаш ли да видиш имота?

— Добре! Свърши се вече празника, трябва да се заловя за работа! Боже мой, не се и надявах, че тъй скоро ще наследя баща си!

Той въздъхна и тръгна след нея; отведе го тя най-напред в конюшнята, където пръхтяха три коня, а в оградката се въртеше едно жребче; после в празния обор, после при плевника, при тазгодишното сено; назърна дори в кочините и под навеса, дето бяха разните оръдия и сечива.

— Бричката трябва да се премести на тока, че тук много ще се разсъхне.

— Та един път ли съм казвала на Петрек! Ама какво да правя, като не ме слуша?

Тя захвана да мами прасетата и птиците и се хвалеше с многото приплод, па като видяха и това, заразправя надълго и нашироко за полските работи, къде какво е посято, и за много други неща и при това внимателно гледаше в очите му с очакване какво ще каже, но той всичко наред премисляше, подпитваше за това-онова и най-после рече:

— Чак не може да повярва човек, че всичко това сама си нареждала.

— Зарад тебе и повече бих направила — пошепна тя с жар, страшно зарадвана от похвалата.

— Бива си те, Ханушо, бива си те! Не се и надявах да си такава.

— Като се налагаше, то се знае, че не може човек да жали ни ръце, ни крака.

Антек разгледа дори и градината, пълна с вече полуузрели вишни и с лехи от магданоз, кромид и оставени за семе зелки.

Върнаха се към дома и като минаваха покрай бащината им половина на къщата, той назърна през отпорения прозорец вътре.

— Ами Ягна къде е? — мяташе той учуден поглед по празната стая.

— Къде? При майка си! Изпъдих я! — рече тя твърдо и го погледна в очите.

Той сви вежди, премисли някое време, запали цигара и рече спокойно, колкото да каже нещо:

— Зло куче е Доминиковица, няма да ни се размине без съд.

— Чух, че вчера са търчали вече да подават тъжба в съдилището.

— От тъжба до присъда дълъг път. Но трябва добре да се внимава да не ни скрои някоя примка.

Тя му разказа откъде тръгна и как стана всичко това, разбира се, като много нещо премълчаваше. Той не я прекъсваше, а само мръщеше вежди и святкаше с очи; чак когато тя му подаде приписа, той се засмя хапливо:

— Струва толкова, колкото да клекнеш с него зад къщи.

— Така е, ама нали е същия, дето тате й го беше дал.

— Не струва и пукнат грош! Ако се е отписала при нотариуса, то би било друго нещо! На смях го е хвърлила.