Владислав Реймонт - Селяни

Той сви рамене, взе Петрушек на ръце и тръгна към прелеза.

— Ще навидя нивите и ще се върна! — рече, а тя остана, макар че страшно й се искаше да тръгне подире му. А той, като минаваше край сенарника, вече отново направен и пълен със сено, изгледа го под око.

— Матеуш го направи. За покрива му взе слама от сто и осемдесет снопчета — викаше Ханка след него, застанала на прелеза.

— Добре, добре — измърмори той. Не беше тъй любопитен за всичко. Отмина картофите и тръгна по-нататък по слога.

Това лято откъм селото бяха току-речи само есенници и затова малцина срещна той на пътя си, а като срещнеше някого, поздравяваше се набързо и отминаваше. Но малко по малко намаляваше хода си, защото Петруш му тежеше и някак чудно го разхлабваше тоя тих, нагрят въздух. Той се спираше или сядаше, като не преставаше да разглежда поотделно почти всяко късче от дългата нива.

— Хо, хо! Кукувичата прежда души лена! — извика той, като застана при лехите, посинели от цвят, но начесто пожълтели от кукувичата прежда. — Купила е нечисто семе и не го е отвеяла.

После се спря при ечемика, който бе слаб, подгорял вече и едва се виждаше под тръните, лайкучките и киселеца.

— Посели са го на мокро! Изорал е като свиня с рилото си! Ах, да се не видиш, кучешки сине, с такова оране! Па как го е завлякъл, синеца! Боклук и буци!

Той плюна ядосан и навлезе в обширната част от нивата, засята с ръж, която се полюляваше до краката му като обляна от слънцето вода и удряше с тежки и шумящи класове. Много се зарадва, защото бе хубаво израсла, имаше дебела слама и класове като камшици.

— Като гора върви! Още тате я е сеял! И в чифлика не е по-добра! — И той стри един клас в шепата си. Зърната бяха пълни, но още меки. — След две недели ще стане за жътва! Град само да не я очука.

Но най-много гледа и се радва той на пшеницата, защото макар и нееднаква навсякъде, макар на хорища, на хорища, но от черните, лъскави стръкове вече често се показваха големи класове.

— Не ще е по-долу от ръжта. Трябва на места да се попрореже, че е много буйна. На височинка е, но не е подгоряла! Като чисто злато!

Все по-далече отиваше той, като възлизаше бавно въз полегатия хълм, на който вече се възправяше черната стена на гората. Селото оставаше зад него като че ли на самото дъно, потъваше в градините, а през пролуките между къщите полъсваше вирът или някой прозорец светваше на слънцето.

Нейде под гробищата косяха детелина и косите бляскаха като сини светкавици над земята, на друго място се червенееха женски вълненици и стада бели гъски пасяха по тесните угари, а зад селото в зеленото поле с картофи като мравки се движеха хора; още по-високо, нейде в непрогледните далнини, се мержелееха някакви села, самотни къщи, наведени над пътищата дървета, грамадни поля — и всичко това изглеждаше като потопено в кипнала вода.

Високо над земята владееше дълбока тишина. Разгретият въздух чак ослепяваше с блясъка си и лъхаше такава жар, че през белезникавата мараня само от време на време прехвръкваше тежко на премалели криле щъркел или прелитаха задъхани врани.

Нейде пееха невидими чучулиги, небето висеше високо, разпалено и чисто, само тук-там по тия небесни поля стоеше сякаш на пост някое бяло облаче като изгубена овца.

А по земята играеше сух и горещ вятър, търкаляше се като пиян, понякога се спущаше с писък, та чак птиците се изплашваха, или издебнал отнякъде, връхлиташе неочаквано в житата и ги смотаваше, разиграваше, развълнуваше ги до корен и пак пропадаше неизвестно къде, а разлюшканите ниви още дълго и тихо шумяха, сякаш се оплакваха от този немирник.

Антек се спря в една угар до гората и пак се ядоса.

— Още неизорана! Конете стоят без работа, тора гори на камара, а тоя синковец никак не го е грижа! Ах, кучи сине! — запсува той и тръгна край гората към кръста на тополовия път.

Усещаше се уморен, в главата му шумеше и прах задавяше гърлото му. Седна в сянката на брезичките до кръста, сложи заспалия Петруш върху клашника си и като изтри обилната пот от лицето си, загледа се в света и се замисли.

Слънцето се наклони над горите и първите плахи сенки излязоха изпод дърветата и запристъпяха към житата. Гората приказваше нещо тихо с пламналите в слънцето върхари, а гъстите шубраци от лески и трепетлики по края се тресяха като в треска. Кълвачи усърдно чукаха, а някъде далече крякаха свраки. Понякога между обраслите с мъх дъбове се мернеше авлига, сякаш някой хвърлеше клъбце от намотана небесна дъга.