Владислав Реймонт - Селяни

— Гжеля умрял! Господи! Такъв млад и здрав! Едва на двайсет и шест години. Щеше вече да си дойде за жътва. Във вода се удавил! Исусе милостиви! — простена тя и закърши ръце, съкрушена от новината.

— Е, добре, добре ви иде за наследството на вас! — обади се на подбив Матеуш. — Остава сега да изпъдите Южка и всичко на вас с ковача ще остане…

— Свърши вече с Тереска, сега за Ягуша ли си се замислил, а? — захлупи го тя, та воденичарят прихна да се смее, а Матеуш се залови внимателно да нагажда нещо около триона.

— Не пада по гърба си, бива си я! — рече след нея воденичарят.

По пътя тя се отби при Магда, която, като чу новината, се разплака и с трогателно хълцане нареждаше през сълзи:

— Воля божия, мили мои. Ех, мъж като дъб, рядко е имало такъв в Липци, о човешка съдбо, о злочеста съдбо! Днес живееш, а утре гниеш! Михал ще отиде за вещите му, защо да пропаднат и те! Сироткия, а така го теглеше към дома!…

— Всичко е в ръката на бога. А пък за него водата винаги е била пагубна. Нали помниш кога се дави във вира, та едвам го спаси тогава Клемб. Види се, писано му е било от нея да си умре!

Поожалиха се една на друга, поплакаха си и се разделиха, че всяка си имаше доста свои всекидневни грижи и залисии, особено Ханка.

А новините мигом се разнесоха по селото, та като се прибираха от къра, хората вече само за това си приказваха; то се знае, че за Гжеля много съжаляваха, но за Ягуша селото се раздели, защото всички жени, особено по-старите, бяха на страната на Ханка и ядовито негодуваха срещу Ягна, за която нерешително се застъпваха мъжете, та някъде достигаше и до караници…

Преди да се мръкне, цялото село зашумя като кошер, жените тичаха една при друга да поразменят по някоя дума; други се превикваха през плетища и градини или пък, докато доеха кравите близо до портите, разговаряха с минувачите. Наставаше приятен здрач, миришеше на хубаво и хладец повяваше, небето бе цялото още в бледната позлата на залеза, от полята се носеха църканията на щурците и гласовете на пъдпъдъците, а из рововете и блатата крякаха сънно жабите. Селото се тресеше от детски врясъци, песнички, мучене на говеда, цвилене, блеене, гакане и тропот на коли, а по пътищата край вира и където и да се срещнеха, жените оживено приказваха за случките през деня или с какви новини ще се върнат мъжете от дворянина.

На връщане от стружнята Матеуш се поослушваше тук-там, но само плюваше, псуваше тихичко и отминаваше разкрякалите се жени. Едва разбрътвилите се пред Плошкови го ядосаха дотолкова, че не можа да се сдържи и рече възбудено:

— Не е имала право да я пъди Ханка, на свой имот си е. За тая история Антековица може хубаво да поседи в дранголника и скъпо да й излезе!

Дебелата и зачервена Плошковица го навика:

— Хората знаят, че Ханка не й спира имота! Но нали всеки ден се надява да се върне Антек, та от друго се е бояла жената! Па и така си е, можеш ли да се опазиш от домашен крадец! Или да се прави, че не вижда, а?

— Е… дрън-дрън ярина! Плещете, каквото ви дойде на езика, ама не че е право, а тъй само от чиста завист!

Като че ли в очите им с клечка бръкна, та всички се нахвърлиха върху него:

— Та за какво пък ще й завидим? За какво? Че е скитница и шаренка, че тичат подире й като кучета, че всеки с готовност би лежал с нея, че срам и грях пред бога пада на цялото село зарад нея, а?

— Може и за това да ви е жал, кой дявол ще ви разбере! Пачаври такива, страх ги е от хубавото. Да беше като Магда кръчмарската и да вършеше, ако ще и най-лошото, ще й простите, но понеже е най-хубава от всички, всяка е готова в капка вода да я удави.

А те му вдигнаха такава врява, че трябваше да избяга.

— Езиците ви дано окапят, клюкарки такива! — кълнеше той и като минаваше покрай Доминиковичини, назърна през отворения прозорец. В стаята светеше. Той не можа да види Ягуша, а не се реши да влезе, поколеба се и свърна към дома си, но след малко срещна Веронка, която отиваше при сестра си.

— Току-що бях у вас. Стахо одяла дърветата и изкопа трапа, може вече да се режат. Кога ще дойдеш?

— Кога ли? Може на свети Никога! Така ми е омръзнало вече селото, че ми иде да прасна оземи всичко и да се запилея, където ми очи видят — развика се ядосано той и избяга.

„Трябва хубаво да го е ужилило нещо, та се е разфучал такъв“ — помисли си тя, като свърна към Боринови.

Ханка раздигаше вече вечерята, но веднага я отведе настрана и й разправи всичко, както беше. Веронка нарочно не каза нищо за Ягушината работа и рече само за Гжеля: