Владислав Реймонт - Селяни

— Ягушо — повиши глас Доминиковица, — я и ти си кажи думата за своето.

— Ех, защо пък, нали добре помнят?…

Ханка страшно почервеня, ритна Лапа, който се беше свил в краката й, и процеди през зъби:

— Как да не помним, добре помним каква пакост ни направи.

— И таз добра! Думата е за шестте морги, дето стария й приписа, а не за щуротии някакви!

— Щом имате припис, никой няма да ви го вземе! — промърмори ядосано Магда, която през всичкото време седеше мълчаливо с детето си на гърди.

— Имаме я, в управлението пред свидетели направен.

— Всички чакат, та и Ягуша може да почака.

— Вярно е, че трябва да почака, ама което си е нейно, веднага ще си го вземе, нали и крава с теле има, и свиня, и гъски…

— Тия неща са общи и ще влязат в делбата — възпротиви се твърдо ковачът.

— В делбата ли? Иска ви се! Което е получила като прид, никой не може да й го вземе! Може да поискате и фустите й, и завивките й да си разделите, а? — надигаше все по-високо глас Доминиковица.

— Аз го рекох на смях, пък ти веднага показа ноктите си…

— Ами, ами… разбирам ви добре аз…

— Пък и защо ли да си дрънкаме само езиците. Право каза ти, Ханке, че трябва да почакаме Антек. Аз бързам за дворянина, че ме чакат там. — Той стана и като съгледа кожуха на тъста си, окачен на пръта в ъгъла, взе да го смъква.

— Тъкмо би станал за мене.

— Не барай го, нека се суши — забраняваше Ханка.

— Ама ботушите ще ми дадеш. Само горнищата им са цели, па и те са кърпени веднъж — обясняваше той и ловко ги смъкваше от пръта.

— Нищо не давам да барнете! Малко нещо ще вземете, па после ще кажат, че половината имот съм разсипала. Най-напред да направят опис. Дори кол от плета не давам да пипнете, докато не дойдат тук властите да опишат всичко!

— Опис нямаше, а завивките на тате изчезнаха някъде…

— Нали ти казах как стана! Веднага след смъртта му ги разпростряхме по плета и през нощта ги откраднал някой. Не можех за всичко да следя.

— Чудно кък така веднага се намери крадец…

— Какво? Да не съм ги взела аз, па сега да лъжа?

— По-тихо, бре жени! Само ще се караме. Остави, Магдушо! Който ги е откраднал, дано го погребат с тях.

— Само пуховия юрган тежеше петнайсетина кила.

— Млъкни ти казвам! — кресна ковачът на жена си и изведе Ханка на двора уж да прегледат прасетата.

Тя тръгна след него, но беше нащрек.

— Исках да ти кажа нещо.

Тя наостри уши и искаше да разбере накъде ще избие.

— Знаеш ли какво? Преди да са направили описа, трябва някоя вечер да докараш у дома две от кравите. Свинката дай у чичови, па и друго, каквото може, попрекарай го у хората… Ще ти кажа къде… Когато дойдат да описват, кажи, че житото отдавна е продадено на Янкел, той няма да откаже да потвърди, ще му се даде за това някоя крина. Жребицата ще вземе воденичаря, ще я пусне да попасе малко в неговите ливади. А от покъщнината може и в картофените ями да поприкриеш нещо, и в житото на нивата. Казвам ти това от най-чисто приятелство! Всички, които имат ум в главата си, така правят. Ти си теглила като вол, та с право ти се пада повече. На мене ще дадеш от него малко нещо, някоя дреболия. И от нищо да не те е страх, във всичко ще ти помагам. Колкото да останете вие на имота, моя грижа ще бъде. Ти само да ме послушаш, където аз кажа дума, да знаеш, че става работата… Самия дворянин ме слуша какво му казвам. Е, какво ще речеш?

— Само това, че своето не давам, ама и за чуждото не съм лакома! — отвърна тя полека и вторачи в него презрителен поглед. Той се завъртя като халосан с тояга по темето, изгледа я и процеди през зъби:

— Нямаше и дума да кажа, че хубаво опипа свекър си…

— Кажи, пък аз ще кажа на Антек да си поприказва с тебе за тоя съвет, дето ми даваш.

Той едвам се въздържа да не изпсува, плюна само и като забърза да си отиде, викна през отворения прозорец в стаята:

— Магде, внимавай за всичко, да не задигнат още нещо крадците.

Ханка го гледаше с подигравателна усмивка.

Той побягна като опарен, но се срещна с кметицата при портата и се заприказва нещо дълго с нея, като размахваше пестници.

Кметицата донесе едно официално писмо.

— За тебе, Ханко, разсилния го донесе от канцеларията.

— Може да е за Антек! — прошепна развълнувано тя, като хвана писмото през престилката си.

— За Гжеля като че ли е. Нашия го няма, отиде до града, а разсилния каза, че в писмото било написано, че Гжеля се поминал, кой го знае…

— Господи, света Богородичке! — викна Южка.

И Магда скочи на крака.